Мария лесно се уморяваше. Когато очите ѝ започнаха да се затварят, я оставиха да поспи и решиха да седнат на терасата. Клаудия седеше на скамейката под верандата с дъщеря си, сгушена до нея като кученце. София ѝ се усмихна, очаквайки хладен поздрав. За нейна изненада обаче погледът на Клаудия издаваше тревога, дори страх. Останалите се бавеха в къщата, сигурно си наливаха питиета, преди да излязат. Нямаше как, София трябваше да завърже разговор.
— Е — започна неуверено — значи тази вечер се връщаш в Буенос Айрес.
— Да. — Клаудия наведе очи. Настъпи неловко мълчание. София пристъпваше от крак на крак, чудеше се да седне ли, или да остане права.
— В кое училище са децата? В „Сан Андре“ ли? И аз учех там.
— Знам го от Санти. С него сме напълно откровени един с друг, казваме си всичко — заяви Клаудия, сякаш отправяше негласен намек.
— Да, да. Той сподели колко добра си била с него, колко сте щастливи заедно — изрече София през зъби.
— Не бих могла да мечтая за по-добър съпруг и по-добър баща за децата си. — Тя впери в София ледените си очи. — Ще остане тук заради Мария. Обожава я. Ще бъде неутешим, когато тя си отиде, но животът ще продължи. Предполагам, ти ще се върнеш при семейството си?
— Да, вероятно — промърмори София, макар повече от всичко на света да ѝ се искаше да остане.
— Как ти се стори „Санта Каталина“ след толкова много години? — Клаудия се усмихна победоносно.
— Като че ли нищо не се е променило. Странно, как човек се връща и все едно никога не е заминавал.
— И все пак хората се променят, нали? Наглед тук е твоят дом, но сигурно изпитваш усещането, че мястото ти не е нито в „Санта Каталина“, нито в Англия, чувстваш се като натрапница.
— Много грешиш — излъга София.
— Значи си късметлийка. Изненадана съм, че се чувстваш у дома си. Ти вече нямаш място тук. Санти ми е казвал, че преди всички в ранчото са говорели за теб, а сега изобщо не те споменават.
Нейната безочливост жегна София и тя се стъписа.
— Всъщност не искам да се говори за мен, Клаудия — отговори студено. — Дойдох заради Мария. Никога няма да разбереш приятелството, което ни свързва. Пет пари не давам за мнението ти. Моите корени са тук. Твоите не са.
— Но аз живея тук, София, и Санти е мой съпруг. Все някога ще се върнеш при твоето семейство. Тук вече нямаш място.
В този момент Санти излезе на терасата, сподирен от Мигел, Панчито, Едуардо и Чикита. Веднага забеляза зачервеното лице на Клаудия и в очите му припламна тревога.
— Ще останеш ли за обяд, София? — попита Чикита. — Или пък ела на вечеря.
— Ще обядвам с нашите, но с удоволствие ще дойда на вечеря. — София се обърна към Клаудия и тържествуващо ѝ се усмихна: — Приятно пътуване до Буенос Айрес.
По обратния път към дома София едва не заподскача от радост. Клаудия бе минала в нападение. Щом се е почувствала заплашена, значи отношенията между двамата със Санти куцат. „Запълвала е празнотата, която оставих, но сега се върнах“ — помисли си ликуващо.
Около пет следобед колите тръгнаха за Буенос Айрес. Когато прахта се слегна, София победоносно закрачи към къщата на Чикита.
След вечерята със Санти и семейството му всички се настаниха на терасата. Седяха в мрака и разговаряха за Мария. София избягваше да поглежда изпитото лице на Едуардо. Разговорът беше мъчителен за него, но, от друга страна, бе като катарзис за всички. За първи път разсъждаваха реалистично. Мария нямаше да живее още дълго. Мигел беше извикал Фернандо, който след години на доброволно изгнание беше решил да се върне в „Санта Каталина“, за да се сбогува със сестра си. Щеше да превъзмогне страха заради нея и може би щеше да се избави от сенките, които го преследваха.
Чикита и Мигел се държаха за ръце. Нямаше да им е лесно, въпреки че от месеци се подготвяха за най-лошото. София се чувстваше много близка с братовчедите си. Споделяха едно минало, споделяха и обичта си към Мария. Каквото и да се случеше, връзката им никога нямаше да се скъса.
По-късно, когато всички си легнаха, Санти и София седнаха на скамейката както предишната вечер и дълго не продумаха. Не изпитваха необходимост да говорят, важното беше, че са заедно. Той я хвана за ръката и я притегли до себе си. Дълго останаха така, притиснати един до друг в мрака. Толкова дълго, че София изгуби представа за времето. Но… време беше да си върви.
— Тръгвам си, Санти. Едва си държа очите отворени.
— Искам да прекарам нощта с теб, Чофи — прошепна той.
Тя погледна състареното му от скръб лице. Беше силен човек, ала тази вечер изглеждаше безкрайно уязвим.