— Не можем да останем тук — промълви.
— Да, не е редно. Ще дойда с теб. Искам да сме заедно, чувствам се ужасно. — Тя го прегърна като дете и той се вкопчи в нея. — Всички сме безпомощни да помогнем на Мария. Помислих си: „Ами ако същото се случи с някое от моите деца? Как ще издържа? Как издържат нашите?“.
— И ти ще издържиш, защото нямаш избор. Боли и никога няма да престане да боли, Санти, ала бъди силен. Това са нашите изпитания. Не знаем защо ни се случват, но Бог иска да прибере Мария. Нека сме благодарни за всеки миг с нея. — София преглътна сълзите си. — Хайде да си лягаме. Всичко ти се вижда по-черно, защото си уморен. На сутринта ще ти е по-леко.
Тръгнаха между дърветата, хванати за ръце. Би трябвало да са опиянени от радост, че ще прекарат нощта заедно, ала сърцата им бяха натежали от необяснимото усещане за самота.
— Трябва да бъда силен заради мама, но си давам сметка, че не съм — призна той съкрушено.
— Не е необходимо да се преструваш на силен пред мен, Санти.
— Радвам се, че дойде… тъкмо сега, когато си ми най-необходима.
София затвори вратата и отиде до прозореца да затвори кепенците и да спусне завесите.
Чувстваше се странно, като на тръни. Много пъти се бяха любили, но тази нощ щеше да е различна — нежна, романтична. Чу зад себе си стъпките на Санти, след миг той я прегърна през кръста и я целуна по шията. Тя се облегна на гърдите му и затвори очи. Той пъхна ръце под блузата ѝ, мазолестите му пръсти докоснаха корема ѝ. София се обърна с лице към него и той впи устни в нейните със страстта на мъж, който иска да притъпи болката и да се забрави в прегръдките на любимата жена. Отдадоха се един на друг и тази нощ той беше само неин.
— Стара ли съм? — попита го по-късно, когато забеляза, че той я оглежда.
— Никога няма да остарееш — прошепна ѝ нежно. — Е, вече не си момиче, но си прелестна зряла жена.
Четирийсет и четвърта глава
Понеделник, 10 ноември 1997 г.
Фернандо усети, че по гърба му се стича пот, докато слизаше от ферибота, с който прекоси реката, разделяща Уругвай и Аржентина. Бяха изминали почти двайсет години, откакто, ужасен от срещата със смъртта, която бе избегнал на косъм, се зарече кракът му повече да не стъпи в Аржентина.
Докато беше в ареста, осъзна какво представлява и се отврати от себе си. Беше страхливец, за разлика от мъжете и жените, които рискуваха живота си и се жертваха в името на демокрацията. Ако полицията само знаеше колко е безобиден, как си придава важност само за да компенсира годините, през които бе засенчван от брат си, нямаше с пръст да го пипне! След като се сприятели с Карлос и започна да се занимава с нелегална дейност, най-после засия със собствена светлина, почувства се като човек, когото никой не бива да пренебрегва.
В Уругвай си купи малка къща на брега, пусна си брада и дълга коса, къпеше се само когато плуваше в морето. Мразеше се и се мъчеше да се скрие зад гъстата черна коса, заприличала на трънливата гора от приказката за Спящата красавица. Само че нямаше принцеса, която да го събуди с целувка. Избягваше жените, защото не вярваше, че някоя ще го заобича.
Пишеше статии за уругвайски вестници и списания, като се опитваше да продължи борбата отвъд границата. Нямаше нужда от пари, семейството му се грижеше нищо да не му липсва. Всъщност разполагаше с повече пари, отколкото заслужаваше, затова ги раздаваше на просяците. Но не се чувстваше по-добре. Чувстваше се мъртъв. Една нощ се събуди от поредния кошмар и реши, че повече не може да понася това душевно изтезание. Сложи в раница най-необходимото и заключи къщата. През следващите пет години обиколи цяла Южна Америка. Застанал на върха на планината при Мачу Пикчу, само с небесата над себе си и забулената в мараня земя под краката си, осъзна, че няма къде да избяга. Беше стигнал предела. Озова се на кръстопът — да се пресели в небесното царство или да се върне на земята и да се научи да живее със себе си. Мъглата под него се носеше в хипнотичен танц, подканваше го да се изгуби в ласкава тишина и забрава. Тишината на смъртта. Забрава, която щеше да го спаси дори от него самия. Взря се надолу, бездната го мамеше. Но това пак щеше да е бягство. Щеше да е лесно, прекалено лесно може би. Свлече се в тревата. „Най-трудното нещо е да си жив — помисли си печално, примирявайки се с факта, че вероятно пред себе си има много години живот. — Мога или да ги изживея като привидение, или да се помъча да си изградя колкото може по-добър живот.“
Когато се върна вкъщи, телефонът звънеше. Обаждаше се баща му, който от седмици се опитваше да се свърже с него. Мария умираше от рак. Беше настанало време да се прибере у дома.