В Буенос Айрес Фернандо помоли шофьора, изпратен от родителите му, да го закара на онзи печално известен площад, за да разбере дали го плаши като в кошмарите му.
Докато колата се движеше натам, в гърлото му заседна буца. Стисна юмруци, започна да се задушава. Но като стигнаха площада, огрян от лятното слънце, изведнъж ужасът му изчезна, сякаш отнет свише. Сенките бяха отлетели.
— Видях достатъчно — каза на шофьора. — Закарай ме в „Санта Каталина“.
Пристигането на Фернандо беше паметно събитие за семейството. Също както при завръщането на Санти от неговото пътешествие в чужбина преди повече от двайсет години, всички се събраха на терасата на техния дом и очакваха да го зърнат, ала радостта им беше примесена и с тъга, понеже се връщаше да се сбогува със сестра си.
— Много се е променил, София — печално каза Чикита. — Надали ще го познаеш.
София съчувствено ѝ се усмихна и попита, колкото да поддържа разговора:
— Дали е решил да остане тук и повече да не се връща в Уругвай? — Изпод око погледна Санти, който разговаряше с баща си и с Едуардо. Мигел се беше притеснил, че Фернандо няма да пристигне навреме, за да се сбогува със сестра си, която бързо отпадаше.
Когато колата се зададе по алеята бавно и тържествено като катафалка, близките на Фернандо въздъхнаха по-скоро с облекчение, отколкото с радост. Той погледна през стъклото и сърцето му се изпълни с обич и носталгия — тук нищо не се беше променило, времето сякаш беше спряло. Слезе от колата и попадна в прегръдката на майка си. После прегърна баща си, Панчито, лелите си, чичовците… Като зърна София, зяпна от изумление.
— И през ум не ми е минавало, че отново ще те видя — каза, вгледал се в жената, напомняща му братовчедката, която някога ненавиждаше. Сега се бяха променили, като че ли тяхното детство е било пиеса, отдавна свалена от сцената, и ролите бяха забравени.
— Радвам се, че се върна, Ферхо — промърмори тя, тъй като нищо друго не ѝ хрумна.
Щом той се изправи срещу Санти, направи нещо, което изненада и двамата. Разплака се, защото надникна в честните очи на брат си и с още по-голяма сила си даде сметка колко години е пропилял заради завистта, омразата и страха си. Разплака се, защото се беше върнал в родния дом и повече нямаше да го напусне.
Чикита го заведе при Мария. Санти се спогледа със София и се разбраха без думи — Фернандо трябваше да остане насаме със сестра си.
— Да отидем в града — предложи той. — Никой няма да забележи, всички ще се суетят около Ферхо.
— Толкова се е променил. Като че ли е някакъв непознат — пророни тъжно тя, докато вървяха между дърветата.
— Много е преживял, Чофи. Не е какъвто беше. Тепърва ще го опознаваш. Аз също.
Фернандо се стъписа от храбрата усмивка на Мария и от искрящите ѝ очи, но пораженията, които беше нанесла болестта, го отчаяха. Сестра му имаше толкова силен дух, че лицето ѝ грееше. Тя протегна костеливата си ръка и го поздрави с „добре дошъл у дома“, той падна на колене, целуна ръката ѝ, възхитен от нейния кураж, и болезнено почувства колко му е липсвало тъкмо това.
— Виж се само! — засмя се тя. — Какво си направил със себе си, Ферхо?
Устните му помръдваха, но от тях не излизаше звук. Черните му очи се насълзиха.
— Имам същото ужасно въздействие върху всеки, който ме види. Шокирам хората — подхвърли Мария, но не издържа и също се разплака. — Глупчо такъв — продължи с треперещ глас — как можа да ни напуснеш за толкова дълго време? Не ти ли липсвахме? Обичаме те и ни липсваше. Завинаги ли се върна?
— Завинаги. Съжалявам…
— Шшшт. Имам ново правило: без разкаяние! Не плачи и не съжалявай, че не си постъпил другояче. В този дом живеем в настоящето и се радваме един на друг, без да поглеждаме назад, освен ако не говорим за щастливите отминали дни. Бяха щастливи, нали, Ферхо? — Той кимна и се поусмихна. — Ето, така е по-добре. Смехът лекува, сълзите само ме натъжават — промълви Мария и двамата се засмяха едновременно.
Четирийсет и пета глава
— Помниш ли, идвахме всяка събота за вечерната служба? — Гласът на София отекна сред студените каменни стени на църквата „Въведение Богородично“.
— Преди да отидем в нощния клуб — подсмихна се Санти. — Не беше много набожно.
— Никога не съм се замисляла. Да си кажа честно, от литургията помня само хора.
Тръгнаха бавно по централната пътека. Църквата се отличаваше от католическите църкви в града по липсата на украса. Слънцето нахлуваше през стъклописа зад олтара, покрит с бяло платно и украсен с повехнали цветя, и осветяваше пода и стените.