— Боже мой, тя ме плаши. Да се махаме! — настоя София и двамата закрачиха още по-бързо.
Тъкмо когато си мислеха, че повече няма да я видят, тя се появи пред тях — прегърбена и смърдяща, подобна на грамаден, космат прилеп. Дотътри се до София и тикна в ръцете ѝ книжната кесия. Тя я пое с погнуса, напипа вътре нещо меко и влажно. Погледна в черните очи на жената и я обзе паника, обаче онази ѝ кимна насърчително, хвана дланите ѝ и я накара да стисне още по-здраво кесията. Усмихна се и промърмори „София Соланас“, после се обърна и тръгна обратно към площада.
София се качи в пикапа и тресна вратата. Цялата трепереше.
— Какво има в плика? — нетърпеливо попита Санти. Случващото се вече му се струваше забавно.
— Необяснима ми е самодоволната ти усмивка! — сопна се София и тикна хартиената кесия в ръцете му. — Като ти е толкова интересно, погледни сам!
Той бавно я разтвори и надникна предпазливо, като че ли очакваше да види змия, после се разсмя:
— Мъничка фиданка на дърво омбу, готова за засаждане.
— Омбу ли? За какво ми е?
— Е, положително няма да вирее в Англия. — Санти отново се разсмя.
— Каква странна жена! Колко ли е годишна? Още преди двайсет години си мислех, че е с единия крак в гроба.
— Защо ти даде омбу? — навъси се Санти. — Странно е и че знае името ти.
Потеглиха и на София ѝ олекна, когато напуснаха градчето и се насочиха към „Санта Каталина“.
— Какво искаше да каже с това „души близнаци“? — попита тя.
— Не знам.
— Вещицата има право, такива сме. Но не трябва да си ясновидец, за да го забележиш. Толкова е противна! Лошото е, че хората ѝ вярват — разпали се София. — Например Соледад.
— О, а ти? — сподави смеха си той.
— Не, разбира се!
— Щом не ѝ вярваш, защо се занимаваме с нея?
— Тя е напаст и трябва да ѝ забранят да плаши хората. Не вярвам във вещиците.
— Но вярваш във вълшебството на дървото омбу.
— Друго е! Трябва да заключат в лудницата смахнатата бабишкера. Дървото омбу е нещо съвсем различно. То е вълшебство на природата.
— Чофи, то сбъдвало ли е твое желание? — попита Санти, без да откъсва очи от пътя, сякаш ако я погледнеше, щеше да се разсмее.
— Да. Веднъж си пожелах да се влюбиш в мен — отвърна тя и се усмихна тържествуващо.
— Според мен това няма нищо общо с дървото омбу.
— Не разбираш силата на природата! — разпали се тя. — Обзалагам се, че тази фиданка ще пусне корени в Англия. — Обърна се към него и като видя усмивката му, се сопна: — Подиграваш ли се с мен? Спри колата. Веднага!
Той отби от пътя и спря под малка горичка, зад която се простираше ливада. Изключи мотора и се обърна към нея. Големите му зелени очи и лукавата му усмивка бяха неустоими. София почувства, че ядът ѝ се изпарява, но все пак настоя:
— Виж… тя беше противна!
— Безспорно. Но защо ѝ се сърдиш, задето каза, че душите ни са близнаци? — Санти я целуна по шията.
— Каза още, че сме си проиграли късмета.
— Дрън-дрън! — подсмихна се той, разкопчавайки роклята ѝ. Щом горещите му устни намериха нейните, София забрави бръщолевенето на старицата. Усети вкуса на сол и онзи мирис, специфичен само за Санти, който тя обожаваше. Някак си се прехвърли през лоста за скоростите и възседна Санти. Той запретна роклята ѝ и прокара длан по нежната кожа от вътрешната страна на бедрата ѝ, издърпа настрани бикините ѝ и проникна в нея. Докато се любиха — близо до шосето, полуразсъблечени — София отново изпита тръпката на греховното.
Четирийсет и шеста глава
Щом се върнаха в „Санта Каталина“, побързаха да влязат в басейна. Следобедното слънце клонеше на запад, тлеещо като жарава на ясното небе. Зареяли погледи към равнината, разговаряха за събития, случили се през годините, докато бяха разделени.
— Знаеш ли, Хосе ми липсва — подхвърли София. — Пабло е симпатичен, но Хосе ми беше по-близък. — Бяха ѝ казали, че Хосе е починал преди няколко години. — А кой е този Хавиер? Много е красив.
— Син на Соледад и Антонио. Тя не ти ли се похвали? — изненада се Санти.
— Син на Соледад ли? Сигурен ли си?
— Разбира се. Странно, че не ти е казала. Вероятно предполага, че знаеш.
— Каква съм егоистка! Откакто съм тук, говоря само за себе си.
— Той е нашият герой.
— Нима? Защо?
Санти ѝ разказа как преди няколко години Хавиер помагал на баща си в градината; през това време членовете на семейството правели слънчеви бани на терасата до басейна. Клара и Феликс играели на тревата с братовчедите си. Никой не забелязал, че Феликс е допълзял до басейна да топне ръчички във водата. Хавиер случайно погледнал натам и видял нещо на дъното. Без да губи нито миг, се гмурнал във водата и спасил детето. Ако не бил той, малкият щял да се удави. В знак на признателност, че е спасил внука му, Пако му подарил ново седло с инициалите му, гравирани върху сребърна плочка. Никой не е забравил героичната му постъпка. Пако хранел топли чувства към него и до днес.