Щом излязоха от басейна, София побърза да отиде в кухнята, където Соледад приготвяше вечерята, и още от вратата се провикна:
— Защо не си ми казала, че имаш син? Много е красив!
— Прилича на Антонио — усмихна се Соледад.
— По-скоро прилича на теб — възрази София. — Чувствам се неловко… виждах го из ранчото, но не се поинтересувах кой е.
— Мислех, че знаеш.
— Вече знам. Санти ми разказа как той е спасил Феликс. Сигурно се гордееш с него.
— И двамата с Антонио се гордеем с него. Сеньор Пако е много щедър човек.
— Хавиер напълно го заслужава!
София отиде в стаята си, съблече се и докато пълнеше ваната, се замисли за Санти и какво ще стане с тях двамата. С чувство за вина си спомни и как Дейвид я беше спасил, когато се чувстваше уязвима и изгубена. Почукване на вратата я изтръгна от невеселите ѝ мисли.
Соледад влезе и София се изненада, като видя, че е бледа като платно и от очите ѝ се стичат сълзи. Заведе я до леглото, седна до нея и я прегърна през раменете, за да я успокои.
— Какво е станало? — попита.
Соледад се помъчи да отговори, но при всеки опит гласът ѝ пресекваше и тя заридаваше още по-горчиво, но накрая каза през сълзи:
— Заклех се да пазя нещо в тайна, обаче не мога да я скрия от теб… Отнася се за Хавиер…
— Нали не е болен? — загрижено попита София.
— Не, слава на бога. Ще кажа само, че ние с Антонио не само му осигурихме дом, но го обичаме и се гордеем с него…
— Тогава защо плачеш? Щастливи сте с такъв син.
— Така е, да… но ти не разбираш… баща ти ни заповяда да не казваме на никого. Пазихме тайната двайсет и три години. Ние сме само настойници на Хавиер, ти си неговата майка.
— Какви ги говориш? — прошепна София.
— Не ме обвинявай. Направих само онова, дето ми заръча сеньор Пако. Той замина за Швейцария и се върна с бебето. Рече, че иска то да живее в почтен дом, че като разбереш какво си направила, бързо ще се върнеш. Не искаше внукът му да бъде отгледан от непознати.
— Хавиер е моят син? — промълви София; струваше ѝ се, че говори някой друг.
— Да, сеньорита. — Соледад нададе вой като ранено животно. София стана, отиде до прозореца и се загледа навън.
— Хавиер е моят Сантигито? — прошепна, лицето ѝ, отразено в стъклото, се изкриви от мъка. Сълзите замъглиха погледа ѝ.
— Само ние със сеньор Пако и Антонио знаем, дори сеньора Анна не е посветена в тайната. Обаче ти имаш право да знаеш, защото си неговата майка. Не мога да те спра, ако пожелаеш да му кажеш коя си, кои са истинските му родители и че е от фамилията Соланас.
Четирийсет и седма глава
София не се опита да успокои Соледад, а тичешком излезе от къщата и прекоси парка сред падащия мрак. Трябваше да види сина си и да му каже истината. Представи си как го прегръща и му прошепва: „Сине мой! Ти си Сантигито, синът, когото не вярвах, че отново ще видя!“. Вече не плачеше, случило се беше нещо странно — усещаше се лека като перце.
Като наближи къщичките на хората от персонала, чу как някой свири на китара, мъже, които пееха, и зърна буен лагерен огън. Около него седяха неколцина гаучоси, отпиваха от чашите си и се заливаха от смях, високите пламъци осветяваха смуглите им лица. София застана зад едно дърво и се вгледа в тях, след миг зърна сина си. Седеше между Пабло и някакъв непознат мъж и пееше с пълен глас. От това разстояние тя не можеше да прецени дали прилича на нея или на Санти…
Някаква слаба жена, понесла поднос с блюда, излезе от едната къщичка, последвана от мършаво куче, и тръгна към огъня. Кучето усети, че някой се крие сред дърветата и залая. Жената погледна към дървото, зад което се криеше София, каза нещо на гаучосите, двама бързо се изправиха и посегнаха към ножовете, затъкнати в коланите им. София нямаше избор, трябваше да отиде при тях, макар да се чувстваше ужасно неловко, да не би да са си помислили, че ги шпионира. Щом я видяха, мъжете престанаха да пеят, китарата замлъкна.
Хавиер се приближи до нея.
— Добър вечер, сеньора София. Как сте? Трябва ли ви нещо?
Сега тя го разгледа по-добре: беше висок и широкоплещест като баща си, и походката му беше като на Санти, но бе тъмнокос като нея. Жадуваше да му каже, че е неговата майка, ала от гърлото ѝ не излезе нито звук. Погледна другите гаучоси около огъня и осъзна, че той е щастлив тук. Защото притежаваше нещо, което ѝ бе убягвало толкова много години — и не само на нея, а и на майка ѝ: чувството за принадлежност. Мястото му беше тук, в „Санта Каталина“. Щеше да е жестоко и егоистично да го лиши от всичко, в което беше свикнал да вярва. Преглътна фаталното признание и се насили да се усмихне: