— Като малка често идвах тук, при Хосе, за когото разбрах, че вече не е между живите.
— Майка ми каза, че отдавна живеете в Англия. Вярно ли е, че там непрекъснато вали дъжд? — Той свенливо се усмихна.
— Е, не чак непрекъснато. Обаче „Санта Каталина“ ми липсваше.
— Аз никога не съм напускал ранчото.
— Добре си направил. Била съм на много места по света, но не съм виждала по-красиво място от това.
— Майка се надява, че ще останете тук.
— Не съм решила още… Ти сигурно много я обичаш.
— Да, винаги ме разбира. Като бях малък и направех беля, винаги ме защитаваше.
След малко София почувства, че той бърза да се върне при приятелите си и побърза да приключи разговора; синът ѝ винаги щеше да се чувства неловко, когато разговаря с нея, защото тя бе дъщерята на шефа му. Нямаше да е честно да му разкрие тайната на произхода му, защото той беше отгледан и възпитан като гаучо.
Върна се вкъщи и откри, че Соледад е останала в стаята ѝ. Седеше на леглото, прегърбена и сломена като човек, на когото са отнели причината да живее. Очите ѝ, подпухнали и зачервени от сълзите, бяха изпълнени с печал. София също скърбеше, но като видя колко страда Соледад, отново се убеди, че е постъпила правилно.
Сърцето ѝ се стопли, като видя как грейна лицето на по-възрастната жена, когато ѝ каза, че не е издала тайната пред Хавиер. Соледад отново заплака, ала този път от щастие. Прегърна София и заповтаря колко ѝ е благодарна, задето ѝ е върнала обратно сина. Добави, че не минавал ден, през който да си напомни, че е само настойница на Хавиер, докато майка му се върне и си го вземе… София я прекъсна и с глас, треперещ от вълнение, ѝ каза, че не му е настойница, а майка — не е важно коя го е родила, а коя го е отгледала и възпитала. Седна до нея на леглото и попита:
— Как го направихте? — Как така никой не забеляза, че внезапно с Антонио сте се сдобили с дете?
— Сеньор Пако ни посети една вечер. Каза ни, че ние двамата ще се грижим най-добре за твоето бебе — та нали с теб сме близки открай време, пък и аз бях твоята дойка.
София кимна. Очевидно Доминик и Антоан бяха измислили начин да изпратят Сантигито в Аржентина. Не им се сърдеше, всъщност надали имаше друг дом, който да е по-подходящ за него. Каква ирония: домът, който тя бе загубила, беше приютил сина ѝ.
— Сеньор Пако ни каза още, че някой ден ти ще се върнеш, обаче засега не си в състояние да се грижиш за детето. Не го разпитвах, сеньорита София, не обичам да си пъхам носа в чужди работи. Повярвах му и положих усилия да отгледам Хавиер така, както би сторила ти, родната му майка…
— Сигурна съм и не те обвинявам. Ала искам да узная всичко. — София окуражаващо стисна ръката ѝ. Соледад дълбоко си пое въздух и продължи:
— Измислихме за пред хората една история за племенница на Антонио, която починала и според завещанието ѝ той трябвало да отгледа детето ѝ. Никой не се усъмни — такива неща се случват често. Всички се радваха заради нас, та нали трийсет години се бяхме надявали на свое дете… След една седмица сеньор Пако дойде у нас посред нощ с малкия Хавиер, повит с муселинена пеленка — същинско ангелче. Обикнах го от първия миг и благодарих на Бог, че е сторил чудо.
— Каза одеве, че само вие с Антонио и баща ми знаете истината. Как се отнасяше татко с детето? Тежко ли му беше?
— Знам само, че имаше по-специално отношение към малкия и винаги беше много мил с него, а той го следваше навсякъде като кученце. Ала Хавиер порасна и стана гаучо. Беше по-щастлив с нас, отколкото с хората от семейството ти. Чувстваше се не на място в господарските домове, затова постепенно със сеньор Пако се отчуждиха, обаче, както вече казах, господарят имаше по-специално отношение към него.
— Какъв беше като малък? — попита София, макар че щеше да е мъчително да научи какво е пропуснала.
— Нахакан. Капризен като теб и талантлив като сеньор Санти — абсолютно всичко му се удаваше. Само че колкото и да прилича на двама ви, той си е отделна личност.
— Да, убедих се със собствените си очи. Видях един непознат младеж, когото бях носила в утробата си девет месеца и на когото бях дала живот. И когото после изоставих… Е, поне няма да ме измъчва въпросът какво е станало с него. Ти ми беше като майка, щастлива съм, че си като майка и на сина ми. — София не издържа, облегна глава на гърдите на прислужницата и заплака за всичко, което бе загубила, и за това, което беше намерила — не знаеше за кое от двете скърби повече.