През нощта почти не мигна. Задремеше ли само за миг, я връхлитаха сънища. Сънува, че се люби със Санти и се взира в лицето му, но то изведнъж се превърна в лицето на Хавиер. Стресна се и се събуди, включи нощната лампа и зачака паниката да премине. Чувстваше се безкрайно самотна. Жадуваше да каже на Санти за Хавиер, ала знаеше каква катастрофа ще предизвика разкритието. Защо ли Доминик не ѝ се беше доверила? Дали животът ѝ щеше да е различен, ако беше разговаряла с нея онзи път, когато надутата икономка ѝ съобщи, че господарите са в чужбина? Ако знаеше истината, може би щеше да се върне в Аржентина… може би щеше да се случи чудо и със Санти щяха да са семейство. В едно беше сигурна — че е благодарна на баща си, който беше осигурил на Сантигито живот в почтен дом с любещо семейство. Навярно беше очаквал, че един ден тя ще се върне в „Санта Каталина“. Само че сега беше твърде късно. Твърде късно за всичко.
Четирийсет и осма глава
Вторник, 11 ноември 1997 г.
На другата сутрин, след като си поговори с Мария, София отиде да навести дядо ОʼДуайър. Остави цветя до надгробната плоча, покрита с мъх и плесен, докосна надписа, издялан в камъка, и сякаш чу думите на дядо си: „Животът е като училище — не е лесно да го изживееш, целта е да си извлечеш поука“. Горчива поука бе нейната.
Изправи се и се обърна, за да тръгне обратно към къщата, но измежду дърветата като призрак се появи Анна с широк бял панталон и бяла блуза, с разпусната коса. Изглеждаше състарена. Като наближи, каза на английски:
— Сигурно ще ме обвиниш, че не поддържам гроба.
— Напротив. На дядо щеше да му хареса — мразеше подредените неща. И тези цветя надали ще забележи, помня как ги „стрижеше“ с градинарската ножица. Липсва ли ти? — добави нерешително.
— Да. — Анна въздъхна и замълча, все едно искаше да каже нещо и търсеше най-подходящите думи. — За много неща съжалявам, София — подхвана колебливо — но най̀ ми е мъчно, задето изгубих семейството си.
— Нали дядо живееше тук?
— Друга ми е мисълта. Съжалявам, че избягах, че напуснах близките си — промълви, без да погледне дъщеря си в очите.
— Как така си избягала от тях? Защо?
— Вероятно защото исках по-охолен и по-вълнуващ живот. Бях разглезена егоистка, въобразявах си, че заслужавам повече. Мислех си, че с течение на времето скръбта и обидата ще избледнеят, ала и сега се чувствам като преди четирийсет години. Само външно съм променена и вече съм възрастна жена.
— Кога започна да съжаляваш?
— Малко след като те родих, нашите ми дойдоха на гости. Тогава осъзнах колко сме се отчуждили. Мисля, че те никога не го превъзмогнаха. После ти започна да повтаряш грешките ми, затова се стараех да ти попреча — на всяка цена. Но ти избяга от семейството си.
— Не исках да се разделя с вас за толкова дълго! — запротестира София и се просълзи. Как да ѝ обясни какво беше чувствала, как да я накара да разбере?
— Знам, знам. Горделива си… също като мен, уви. Съжалявам, че бях толкова сурова с теб…
— Не говори така — прекъсна я София, смутена, че майка ѝ разголва душата си пред нея. — Не си на изповед.
— Не ме прекъсвай. Не ме разбираш, нито аз — теб. Обаче това не пречи да сме приятелки. Ела да поседнем… И така, когато се омъжих за баща ти, аз си мислех, че ще е лесно да започна нов живот в красива страна с човека, в когото бях влюбена. Само че грешах. Нещата никога не са толкова прости, а пък аз бях най-злия си враг. Осъзнавам го едва сега и си давам сметка колко е бил прав баща ми, когато казваше, че с настъпването на старостта хората помъдряват. Съжалявам, че тогава не му обръщах внимание…
Анна млъкна за няколко секунди, после тръсна глава. Беше решила да се сдобри с дъщеря си, не биваше, не можеше да се откаже. Дълбоко си пое въздух и приглади косата си.
— Виж, не очаквам да ме разбереш. Човек не разбира собствените си чувства и какво ги е породило, камо ли чуждите. Ала аз така и не се приспособих към живота в „Санта Каталина“ и в тази страна. Опитах се, но не бях подготвена за живот, който се върти около конете, и за темперамента на хората тук. Тукашното общество трудно приема външни хора и колкото и да се опитвах, останах извън борда. Отказвах да призная пред себе си, че ми липсват зелените хълмове на Гленгариф и милата ми майчица, която изоставих. Знам, че е в рая, и се моля да ми прости.