София не смееше да гъкне, за да не прекъсне изповедта ѝ. Помисли си, че ако навремето Анна бе тъй откровена с нея, може би наистина щяха да са приятелки.
— Завиждах ти, София.
— Ти? На мен?
— Да, защото всичко ти се удаваше с такава лекота. Исках да ти подрежа крилете и да ти попреча да летиш, защото аз не можех да полетя.
— Чакай, мамо! Исках да ме забележиш, затова понякога се държах лошо. Ти се интересуваше само от братята ми…
— Вярно е. Напразно се опитвах да намеря допирни точки с теб.
— Така и не се сближихме. След като заживях в Лондон, исках да нараня и теб, и татко. Исках да страдате за мен, за да осъзнаете, че ме обичате, че… — Сълзите задавиха София и тя не можа да продължи.
— Седни до мен, София. Позволи ми да ти кажа колко съжалявам за миналото и как си давам сметка, че може би това е последната възможност да ти се извиня за стореното. — Прегърна дъщеря си и притисна лице до нейното. — Обичам те, и то много. — Позасмя се тъжно и добави: — Как да не обичам собствената си дъщеря?
— И аз те обичам, мамо — подсмръкна София.
— Най-великото от всички християнски учения е за опрощението. И ние с теб трябва да се научим да прощаваме.
— Ще се постарая. А ти се опитай да простиш на татко.
Анна я притисна до себе си и въздъхна:
— Имаш право. Ще се помъча да простя и на него.
По-късно същия ден София отиде на езда с Фернандо и със Санти, но от ума ѝ не излизаше изповедта на Анна. В един момент се огледа и внезапно си даде сметка, че и нейното място вече не е тук; каква ирония — завистта на майка ѝ бе причина за враждата им, а сега се бяха помирили заради усещането на София, че е чужденка в родината си и в „Санта Каталина“.
Сърцето ѝ се късаше, като гледаше как Санти дава нареждания на Хавиер — за него младежът беше като Пабло — прислужник, нищо повече. Фернандо се държеше малко по-грубо, но не от лошо сърце, а защото подражаваше на баща си. Откъде биха могли да знаят, че Хавиер е син на единия и племенник на другия?
Беше ѝ довел коня ѝ и се беше усмихнал, но по същия начин се усмихваше и на другите от семейството. Беше си мечтала, че по някакъв мистериозен начин той ще почувства кръвната си връзка с нея, ала романтичните ѝ бленувания нямаха нищо общо с действителността. Хавиер дори приличаше на Соледад и Антонио. Как ли щеше да изглежда, ако беше израснал с нея и със Санти? Не ѝ беше писано да научи.
— Какво прави днес? — попита я Мария, когато след вечерята останаха сами на терасата. Изглеждаше много по-добре и дори седна на масата заедно с цялото семейство. Задухът беше нетърпим и сигурно щеше да завали, но двете жадуваха да си поговорят насаме.
— Отидох на гроба на дядо — отвърна София и мигом съжали, не биваше да говори за смърт пред нея. — А ти как си?
— Много по-добре. Всъщност за първи път не ми е зле, все едно не съм болна. Може би вашите молитви са ми помогнали… — Мария помълча, после тихо попита: — Какво смяташ да правиш?
— В какъв смисъл? — София се престори, че не я разбира, но също като Санти и братовчедка ѝ умееше да чете мислите ѝ.
— Не се прави, че не разбираш. В крайна сметка трябва да се върнеш у дома.
София преглътна — стори ѝ се, че буца бе заседнала в гърлото ѝ.
— Знам — промълви. — Само че сега не мога да мисля за това.
— Ще ти се наложи. Имаш съпруг и две дъщери. Не ги ли обичаш?
— Обичам ги, само че сега са толкова далеч!
— Санти също обича жена си и децата си.
— Не и колкото мен! — настоя София.
— Невъзможно е да те има. Нима не разбираш? — Мария хвана ръката ѝ. — В момента и двамата се носите на крилете на любовта и живеете като насън. Но какво ще се случи, след като си отида? Санти ще се върне в Буенос Айрес — знаеш, че ръководи компанията. Животът тук ще тръгне постарому, ала къде е твоето място в този живот? Какво искаш, да избягате заедно ли? Да зарежете семействата си?
— Не! Да! Не знам…
— Бих дала всичко вие двамата да сте щастливи. Нямате право обаче да съсипвате живота на близките си. Нима е възможно да изградите щастието си върху нещастието на другите?
— Обичам го до полуда, Мария. Не мога да живея без него. Толкова страдах през изминалите години, няма да издържа, ако се повтори.
— Постъпи, както решиш — благо каза Мария. — Обаче си помисли върху онова, което ти казах.
София я прегърна и за пореден път се възхити от смелостта на тази жена — тъй крехка и същевременно тъй смела. Господи, колко я обичаше! Когато тръгна към къщата на родителите си, първите дъждовни капки се стекоха като сълзи по лицето ѝ.