— Да, моля те, доведи ги — прошепна тя и внезапно изпита силна носталгия.
Набързо си стегна багажа. Струваше ѝ се, че изведнъж „Санта Каталина“ е охладняла към нея, сякаш да намали болката от раздялата. Точно в пет следобед колата ѝ спря пред къщата. София застана под сянката на евкалиптовите дървета и се сбогува с баща си.
— Защо си тръгваш така внезапно. Кога ще те видим отново? — промърмори той с привидно безразличие, но изражението му издаваше колко е натъжен от заминаването на дъщеря си.
— Не знам, татко. — София също се опита да прикрие чувствата си. — Моят дом вече не е тук. В Англия ме чакат съпруг и две дъщери.
— Но… не си се сбогувала с никого.
— Нямам сили. Така е по-добре. Веднъж и аз да постъпя тактично — добави, опитвайки се да разведри атмосферата.
— „Санта Каталина“ винаги ще е твоят дом — промълви Пако.
— Благодаря, татко. — София докосна ръката му и като видя въпросителния му поглед, обясни: — Признателна съм ти, че осигури дом на детето ми. Каква ирония — синът ми си е на мястото в дом, в който аз вече съм чужда. — И като видя как се навлажниха очите на баща ѝ, побърза да добави: — Постъпил си благородно. Съжалявам само, че не се върнах тук с детето си. Тогава нямаше да се отчуждя от хората, които обичам.
Пако я прегърна и силно я притисна до себе си, за да не види сълзите му.
В този миг Анна застана на прага. Под очите ѝ бяха вдълбани сенки, изглеждаше уморена и отчаяна.
— Мамо! — изненадано възкликна София, отдръпна се от баща си и с трепереща ръка си избърса сълзите.
Анна се приближи до не и ѝ протегна двете си ръце:
— Иска ми се да можеше да останеш. Обещай, че поне ще се обаждаш.
— Разбира се. Иска ми се някой ден да видиш децата ми.
— Непременно. А ти помни, че стаята ти винаги е на твое разположение. Само че май е време да я разчистя от всичко, свързано с миналото.
София кимна. Усещаше, че майка ѝ не знае как да изрази чувствата си — та нали цял живот се беше сдържала. Затова тя, София, трябваше да направи първата крачка. Щом прегърна майка си, почувства как от нея се излъчва топлота, каквато не беше усещала от малка. Изведнъж тежък товар се смъкна от плещите ѝ — бремето на дълго стаяваната омраза. Може би и двете щяха да се научат да прощават.
— Радвам се, че дойде — усмихна ѝ се Анна; внезапно София разбра, че писмото е било от майка ѝ, но го е подписала от името на Чикита от страх, че дъщеря ѝ може да не дойде, като види подписа ѝ.
— Писмото — ти си го изпратила, нали? Много изкусна си станала, мамо.
— Бях принудена. Почакай, не си тръгвай още. Искам да ти дам нещо. Отдавна трябваше да го сторя. Ей сега се връщам.
Тя влезе обратно в къщата. Пако забеляза как леко стъпва и това му напомни за Анна Мелодия, която бе загубил преди бог знае колко време. В душата му възкръсна надеждата, че може би отново ще я намери. Анна се върна с пакет, опакован с червена хартия, подаде го на дъщеря си и каза:
— Ще го видиш в колата. Нека ти е за спомен от нас.
Пако за последен път прегърна дъщеря си — вече нямаше тайни, които да издигат стена помежду им.
София също го прегърна — знаеше, че няма да се видят скоро. За последен път се обърна към ранчото, което някога бе неин дом, и разбра, че макар да се е променила, „Санта Каталина“ завинаги ще остане в сърцето и паметта ѝ като снимка от други, по-щастливи времена.
Качи се в колата и за последен път помаха на родителите си, после нетърпеливо разкъса червената хартия. Извади черен кожен колан, на чиято сребърна катарама бяха гравирани инициалите ѝ, и очите ѝ се замъглиха от сълзи.
Когато къщата изчезна в сенките на дърветата от двете страни на алеята, София се обърна към шофьора:
— Завий вляво, ако обичаш. Искам да се отбия на още едно място, преди да си замина.
Петдесета глава
Автомобилът заподскача по изровения черен път. Щом стигнаха до края му, София помоли шофьора да я почака и с натежало сърце тръгна пеш по пътеката, по която минаваше толкова често през последните дни. Не изпитваше нищо, сякаш предпазен бушон беше изключил нервната ѝ система.
Най-после стигна до дървото — високо и царствено, верен приятел, който никога не изказва мнение и не осъжда, само наблюдава с разбиране и със съчувствие. Тя помилва кората му и си спомни щастливите времена със Санти. Погледът ѝ се отклони към ливадите — в далечината гаучосите играеха поло. Тя не можеше да различи лицето му, но знаеше, че той е сред тях. Там, където принадлежеше.
Изведнъж усети, че не е сама. Обърна се и се озова лице в лице със Санти, който се изненада не по-малко от нея.