Оставаха само няколко минути до края на мача и битката между двата отбора се ожесточи още повече. Знаеха, че ако едните или другите не отбележат до края на чаката, ще бъде приложено правилото „внезапна смърт“. Гневни викове и отривисти команди огласяха игрището — Роберто се опитваше да контролира своя отбор, а Санти — да накара брат си да играе със София. Мария нетърпеливо подскачаше на едно място, Мигел и Пако крачеха напред-назад по страничната линия. Пако си погледна часовника — оставаше само една минута — и си каза, че може би е сгрешил, като е позволил на дъщеря си да играе.
Внезапно Рафаел получи топката, подаде я на Фернандо, който му я върна. Санти се промъкна край Роберто и Марко, които пришпориха конете си и го последваха. Преди да го догонят, Рафаел му подаде топката и той препусна към другия край на игрището. Само София и Франсиско, който я пазеше, бяха между него и вратата. Той беше изправен пред избор — да мине край Франсиско и да се опита да отбележи, или да подаде на София. Франсиско беше сигурен, че тя няма да получи топката, затова препусна към него, за да му отнеме топката. Санти впери зелените си очи в братовчедка си, която веднага го разбра и зае позиция. Миг преди Франсиско да се блъсне в него, той подаде топката на София и извика:
— Давай, Чофи!
Тя решително стисна зъби — нямаше да пропусне тази възможност. Удари топката веднъж, два пъти, после замахна със стика, мислейки за Хосе, за баща си и за Санти, и вкара топката във вратата. След секунди съдията наду свирката — край на мача. Бяха победили!
— Бяхме на косъм — усмихна се Мигел и потупа Пако по рамото. — Извади късмет, иначе и теб щяха да изпекат на скарата.
— Тя игра добре, провалиха я съотборниците ѝ. Несъмнено я бива — гордо заяви Пако.
Рафаел препусна към София и я потупа по гърба:
— Браво, дебеланке. Ти си звезда!
Фернандо само ѝ кимна; радваше се, че са победили, но не можеше да се насили да поздрави сестра си. Санти едва не я свали от коня, като я прегърна през шията и я придърпа към себе си, за да я целуне по бузата:
— Знаех, че ще се справиш, Чофи. Оправда надеждите ми!
Роберто Лобито я изчака да слезе от коня, приближи се до нея и се усмихна:
— Играеш добре, макар да си момиче.
— И ти играеш добре, макар да си момче — наперено отговори София.
Той се засмя и я изгледа любопитно, сякаш я виждаше за първи път:
— Означава ли това, че често ще се срещаме на игрището?
— Може би.
— Ще очаквам с нетърпение. — Той ѝ намигна. София сбърчи нос, изсмя се и изтича при отбора си.
Привечер, когато първите звезди посребриха сумрака, Санти и София седнаха под гъстите клони на дървото омбу и се загледаха в далечината.
— Днес игра добре, Чофи.
— Благодарение на теб. Защото повярва в мен. Който се смее последен, се смее най-добре, нали? — Тя се изкиска, като си спомни как Аугустин падна от коня си. — Тези мои братя…
— Не им обръщай внимание. Дразнят те, защото знаят, че ги превъзхождаш.
— Как да не им обръщам внимание? Толкова са разглезени, особено Аугустин.
— Всички майки глезят синовете си. Почакай и сама ще се увериш.
— Надявам се да не е скоро.
— Никой не си знае съдбата. Животът не е онова, което очакваш.
— Моят ще бъде. Така или иначе отново ти благодаря, задето ми се довери. Дадох им да се разберат, нали? Показах им на какво съм способна.
Той се вгледа в лицето ѝ, опитвайки се да различи изражението ѝ в сумрака.
— Нито за миг не съм се съмнявал. Никой не притежава твоя хъс. Никой. — Той замълча, сякаш се замисли за нещо.
— Какво ти се върти в главата, Санти?
— Че не си като другите момичета.
— Така ли? — Тя се почувства поласкана.
— Да. С теб нито за миг не ми е скучно, ти си… как да се изразя? Ти си личност.
— А за мен ти си идол! Известно ли ти е?
— Не ме издигай на пиедестал, може да падна.
— Имам късмет, че си ми приятел — свенливо промълви тя и почувства как сърцето ѝ ускори ритъма си. — Със сигурност си ми любимият братовчед.
— Братовчед. — Санти тежко въздъхна. — И ти си ми любимата братовчедка.
Четвърта глава
— В спортните игри момичетата са равностойни на момчетата — заяви София, докато разсеяно прелистваше едно списание.
— Глупости! — Аугустин веднага се хвана на въдицата ѝ и прекъсна разговора си с Фернандо и Рафаел.
— Не ѝ обръщай внимание — кисело промърмори Фернандо. — А ти, София, млъкни. Отиди да си играеш с Мария и ни остави на мира. — Тя беше с четири години и половина по-малка от него и му лазеше по нервите.