— Скучно ми е — измънка София, протегна крака и размърда пръстите си. Навън валеше като из ведро, едрите дъждовни капки биеха по стъклата на прозорците. Така беше от сутринта, пороят не беше спрял нито за миг. Санти беше отишъл в града с братовчедите си Себастиан, Анхел и Никито. Мария заедно с майка си и с най-малкото си братче Панчито беше на гости на Анна. София се протегна и се прозина. Каква скука! Озърна се и видя, че братята ѝ и Рафаел оживено разговарят. — Играя поло не по-зле от Аугустин и татко го знае — заяви, за да подразни брат си. — Затова и ми разреши да играя в мача.
— Млъкни! — скастри я Фернандо.
— София, ставаш досадна — смъмри я Рафаел.
— Защо? Само констатирам един факт. Момичетата са не по-лоши спортистки от момчетата, стига да им се даде възможност да покажат способностите си. Аз съм живото доказателство.
— Няма да споря с теб. — Аугустин се изправи. Ще кажа само, че съм много по-силен от теб, защото съм мъж. Така че няма място за сравнение.
— Не говоря за сила, а за ум и умения, но както винаги ти не разбра за какво става дума. — Тя подигравателно се засмя — беше доволна, че го е предизвикала.
— Ако не млъкнеш, ще те изхвърля навън под дъжда. Тогава ще видим кой циври като момиче — сопна ѝ се Фернандо, който вече губеше търпение.
В този момент Санти се втурна в дневната, последван от Себастиан, Анхел и Никито. Бяха мокри до кости.
— Едва се прибрахме — за малко не заседнах в калта — промърмори Себастиан и тръсна глава, при което от косата му закапа вода и намокри теракотения под.
— София, защо дядо ти е навън в това ужасно време? — попита Санти.
— Не знам. Какво прави?
— Разхожда се, сякаш грее слънце.
— Типично за него — засмя се тя. — Ей, я кажи, нали в спорта момичетата не отстъпват на момчетата?
— Цяла сутрин ни досажда с глупостите си — намръщи се Рафаел. — Санти, бъди така добър, разкарай я оттук.
— Чофи, няма да взема страна в този спор, така да знаеш. — Санти я накара да си свие краката и седна до нея на канапето.
— Казах само, че играя не по-зле от Аугустин — обясни тя.
— Ами, докажи го. — Санти сви рамене. — Знам, че си способна да го повтаряш часове наред. Явно си побъркала всички.
— Аугустин, искаш ли да те бия на табла? — не мирясваше тя.
— Играй със Санти. Не съм в настроение.
— Не искам да играя с него.
— Защото знаеш, че ще те победя — самодоволно отбеляза Санти.
— Не е в това въпросът. Не твърдя, че съм по-умела от теб, Рафа или Ферхо, а само че превъзхождам Аугустин.
Брат ѝ скочи от мястото си и я изгледа на кръв:
— Е, малката, явно искаш да те бия. Донеси таблата и ще видим кой кого превъзхожда.
— Не се занимавай с нея. — На Рафаел му беше писнало от вечното заяждане между брат му и сестра му.
— Ще играя, но само при едно условие — заяви Аугустин.
— И какво е то? — София вече бързаше да донесе таблата.
— Ако победя, ще признаеш, че те превъзхождам във всичко.
— Добре.
— Нареди пуловете, аз ще си налея едно питие.
— Наистина ли приемаш това условие? — попита я Санти.
— Няма да загубя.
— Не бъди толкова сигурна. Не забравяй, че е и въпрос на късмет, а късметът може да ти изневери.
— Дори тогава пак ще спечеля! — отсече тя.
След първото хвърляне на заровете всички се струпаха като врани около масата, за да наблюдават играта, само Фернандо седна до масата за игра на карти и запали цигара.
— Санти, няма да помагаш на София — предупреди Рафаел, в същия момент тя хвърли дюшеш и Санти само се подсмихна.
— Не е за вярване каква си късметлийка! — просъска Аугустин.
София изгаряше от желание да го победи, но се опита да не го показва. Хвърляше заровете престорено небрежно, подхвърляше подигравателни реплики и високомерно се усмихваше, защото знаеше, че това е най-сигурният начин да вбеси брат си.
Спечели първата игра, но предстояха още две, за да се определи победителят, обаче тя не се въздържа да се изфука:
— Горкичкият Аугустин! Интересно ми е какво чувства мъж, победен от момиче?
— Не бързай толкова. Имам достатъчно време да спечеля — каза той престорено спокойно.
София видя, че Санти я гледа, и му намигна. Той с укор поклати глава. Даваше си сметка, че след толкова самохвалство тя ще понесе по-тежко загубата.
Втората игра започна и София бързо забрави злобните коментари и усмивката ѝ помръкна, защото, за разлика от нея Аугустин хвърляше само петици и шестици. Санти я наблюдаваше и веднъж — два пъти, виждайки, че тя се готви да направи погрешен ход, се опита да ѝ даде знак, но тя не откъсваше поглед от дъската. Виждаше, че победата ѝ се изплъзва и лицето ѝ беше пламнало. Самодоволната усмивка на Аугустин още повече увеличаваше раздразнението ѝ.