София го последва обратно по коридора, през задната врата, прекосиха вътрешния двор и тръгнаха към дърветата.
— Къде отиваме, дядо?
— На моето тайно място.
— Твоето тайно място ли? — възкликна тя — ставаше все по-интересно. — И аз си имам тайно място — добави, макар че дядо ѝ не я слушаше, а крачеше бързо и притискаше бутилката до гърдите си. — Ще ти го издам. Моето тайно място е дървото омбу.
— Хич не съм се и съмнявал — избърбори той и ускори крачка. Най-накрая стигнаха до малка дървена барака. София си помисли, че навярно е минавала покрай нея стотици пъти, без да я забележи.
Дърмот отвори вратата и двамата влязоха. Вътре цареше полумрак, миришеше на мухъл. Покривът беше като великанско сито, дъждът се стичаше през дупките и мокреше пода и мебелите. Не че мебелите щяха да пострадат още повече — масата беше изгнила, полиците — изпотрошени.
— Навремето това беше бараката на Антонио — обясни Дърмот и седна на пейката. — Не виси права, София Мелъди. — София се подчини и потрепери. — Той отпи голяма глътка от бутилката и я подаде на внучка си: — Туй е цярът на доктор Дърмот против настинка. — Видя, че София помириса гърлото на шишето и добави: — Не души, момиче, а пий!
— Силно ми се струва, дядо — промърмори тя, надигна бутилката и отпи голяма глътка. Сякаш огнено кълбо пробяга надолу по гърлото ѝ, тялото ѝ се сгърчи, тя изстена.
— Браво, малката! — Дърмот одобрително кимна и я потупа по гърба. За миг дъхът ѝ спря, но след миг огънят плъзна по вените ѝ, възпламени тялото ѝ и болката беше заменена от неописуемо удоволствие. Лицето ѝ също пламна. Усмихна се на дядо си и пак посегна към шишето.
— Страхотна тайна си имаш, дядо! — Изкиска се и отново надигна бутилката. Още няколко глътки и вече нито я тресеше, нито беше ядосана на Аугустин. „Всъщност го обичам — помисли си. — И него, и Рафа, и мама. Обичам ги всички!“ Беше щастлива, безмерно щастлива, нищо не я интересуваше, всичко ѝ се струваше смешно. Дърмот разказваше за живота си в Ирландия и тя го слушаше с усмивка. По едно време му хрумна да я научи на ирландски песни.
— „Срещнах я в градината, где компири растат…“ — подхвана, а на София ѝ се стори, че никога не е чувала толкова мелодичен глас.
— Пееш като ангел, дядо — изпелтечи и се просълзи. — Същински ангел!
Не знаеха и не ги беше грижа колко време останаха в бараката, но след като Дърмот пресуши бутилката, решиха да се върнат в къщата.
— Шшшт! — прошепна София, понечи да притисне пръст до устните си, но си улучи носа и възкликна от изненада.
— Не вдигай шум! — извика Дърмот. — Да не си гъкнала! — И се засмя гръмко. — Да му се не види, малката, изпи само няколко глътки, а виж как си се подредила!
Тя отново изшътка и се хвана за него, за да не падне.
— Ти изпи цялата бутилка. Цялата! Не е за вярване, че още се държиш на краката си — избърбори, докато олюлявайки се, пристъпваха в полумрака.
— Срещнах я в градината, где компири растат — отново подхвана Дърмот и София му заприглася.
Докато се мъчеха да завъртят валчестата дръжка на вратата, някой отвори отвътре.
— Сезам се отвори! — изфъфли старецът и разпери ръце.
— За бога, сеньор ОʼДуайър! — ахна Соледад. — Сеньорита София! — Тя потрепери, като видя зачервеното ѝ лице и глуповатата ѝ усмивка. Накара ги бързо да влязат и поведе София към стаята си. Дърмот се запрепъва към дневната, след секунда оттам се разнесоха ужасените викове на Анна. Чу се трясък — вероятно старецът беше изпуснал празната бутилка и тя се беше разбила на пода. Соледад предпочете да не присъства на скандала. Вкара момичето в стаята си, затвори вратата и изпъшка:
— Какво си направила, малката ми? София глуповато се ухили и затананика:
— Срещнах я в градината, где компири растат…
Соледад ѝ помогна да се съблече и преди да я накара да влезе във ваната с гореща вода, ѝ даде да изпие чаша вода с много сол. София изтича в тоалетната и започна да повръща. От въодушевлението ѝ вече нямаше и следа, чувстваше се ужасно, искаше ѝ се да е мъртва. След ваната Соледад ѝ даде чаша топло мляко и я накара да си легне, без да престава да я гълчи:
— Как можа да го направиш? Къде ти беше умът?
— Не знам… Просто се случи…
— Добре че си изпила само няколко глътки. Горкият сеньор ОʼДуайър няма да изтрезнее до сутринта. Искаш ли да кажа на сеньора Анна, че не си добре?
— Мислиш ли, че ще ми повярва?
— Защо не? Вече не вониш на алкохол. Извади късмет, момичето ми. Представяш ли си какво щеше да стане, ако те беше видяла в предишното ти състояние?