Всички в Аржентина изповядват католицизма, но надали имаше по-ревностна католичка от майка ми, Анна Мелъди ОʼДуайър. Дядо ОʼДуайър беше умерено религиозен, а нейният живот беше подчинен на принципа „Да се преструваме, че всичко ни е наред“. Тя манипулираше религията така, че да отговаря на целите ѝ. Заспореха ли с дядо за Божията воля, ние, децата, ги слушахме в захлас и се заливахме от смях. Тя беше убедена, че всичко се случва по Божията воля — ако изпаднеше в депресия, Бог я наказваше за нещо, а миговете на щастие приемаше като награда от Всевишния. Винаги, когато я ядосвах (а това се случваше доста често), мама казваше, че Бог я наказва, задето не ме възпитала както трябва. Дядо ОʼДуайър твърдеше, че тя бяга от отговорност. Често я кореше:
— Само щото си кисела таз сутрин, Анна Мелъди, не обвинявай милосърдния Господ за настроението си.
Често казваше, че здравето е дар Божий, но само от нас зависи да сме щастливи. Твърдеше, че всичко зависи от мирогледа: чашата може да е наполовина пълна или наполовина празна — зависи как я виждаш. Важното е да имаш положителна умствена нагласа. Мама възразяваше, че това е богохулство, и пламваше от гняв всеки път, когато дядо подхванеше теорията си — нещо, което той правеше много често, защото му правеше удоволствие да я тормози.
— Можеш да се пръснеш от яд, Анна Мелъди, ама от мен да го знаеш — ако спреш да разправяш, че Бог е рекъл туй или онуй, дето изобщо не го е казал, и престанеш да се оправдаваш с Него за настроенията си, току-виж си станала по-щастлива.
— Дано Той ти прости, татко — заеквайки изричаше тя и лицето ѝ пламтеше като червеникавата ѝ коса.
Дългите ѝ червеникави къдрици бяха като на Венера от картината на Ботичели, само дето мама никога не изглеждаше вглъбена като Венера, нито пък романтична. Дядо разказваше, как често тичала боса из Гленгариф, имота им в Северна Ирландия. Разказваше как понякога сините ѝ очи изглеждали сиви, както когато в дъждовен ден слънцето се опитва да пробие облаците, и това описание ми се струваше много поетично. От дядо научих как тя все се катерела по хълмовете.
— В малко селце като нашето нищо не се губи, камо ли жизнено момиче като Анна Мелъди ОʼДуайър — повтаряше често. — Веднъж обаче изчезна и изминаха часове, докато я открием. Седеше под едно дърво край потока и си играеше с мъничките лисичета, които беше намерила. Знаела е, че я търсим, но не е могла да се раздели с животинките. Плачеше горчиво, защото майка им била убита.
Попитах го защо мама се е променила, а той отговори, че животът ѝ бил изпълнен с разочарования:
Запитах се какви ли разочарования ѝ е поднесъл животът.
Баща ми обаче беше олицетворение на романтиката. Очите му имаха цвета на синчеца, беше висок, строен и… космат. Не колкото брат си Мигел, който приличаше на мечка и беше толкова смугъл, че го наричаха Ел Индио (Индиеца). Татко беше русокос като майка си и толкова красив, че нашата прислужница Соледад често се изчервяваше, когато поднасяше обяда или вечерята. Веднъж тя ми призна, че не смеела да го погледне в очите. Той го приемаше като смирение, а пък аз не можех да му кажа, че Соледад се държи така, защото е влюбена в него — тя нямаше да ми прости.
За да разберете какво представлява Аржентина от гледната точка на чужденец, ще се върна в детството си. Спомням си как се возех в теглена от кон каруца и дядо ОʼДуайър коментираше събития и факти, които ми се струваха съвсем банални. Например — Аржентина е била завладяна от испанците през XVI век и е била управлявана от вицекрале, представители на испанската корона. Аржентинците извоювали независимостта си на две дати — 25 май и 9 юли 1816 г. Дядо казваше, че ознаменуването на това събитие на две различни дати е типично за аржентинците.
— Стремят се да правят всичко по-тържествено и по-грандиозно — мърмореше заядливо.
В края на XIX век в резултат на революцията в земеделието хиляди европейци, предимно от Северна Италия и от Испания, емигрирали в Аржентина, прочута с плодородните си земи. Сред тях били и моите предци. Глава на семейството беше Ектор Соланас — прекрасен и благороден човек; ако не беше той, може би никога нямаше да видим дървото омбу, нито безкрайните полета, засадени с джинджифил.