Имър и Дороти слязоха от асансьора и се огледаха за Анна Мелъди.
— Исусе! — възкликна лелята. — Имър, погледни я само! Какви ги върши? Какво ще си помисли горкият Шон ОʼМара, ако я види да разговаря с непознат? Виж я как сияе! Не биваше да я оставяме нито за миг сама.
— Ох, Дороти! — изплака Имър. — Доведи я бързо, преди да се е злепоставила.
Анна видя как леля ѝ като танк прекосява фоайето и отчаяно се обърна към новия си приятел. Той хвана дланта ѝ и я стисна.
— Да се срещнем тук в полунощ — прошепна настойчиво. Анна кимна, Пако стана, учтиво се поклони на Дороти и бързо се отдалечи.
— За бога, Анна, къде ти е умът? Бива ли да разговаряш с непознат мъж, колкото и красив да е той? — сопна се лелята и се загледа след Пако, който минаваше през въртящата се врата.
— Не се притеснявай, лельо Дороти, ние сме в Лондон, а не в глухата провинция. Тук не се гледа с лошо око, ако някой мъж прави компания на девойка, която седи сама — отговори Анна, но нервите ѝ бяха като проводници, по които минава ток.
В чайната не хапна почти нищо. Дороти я изгледа изпод око:
— Какво само въздишаш? Умори се от обикалянето на магазините ли?
— Ами… просто съм уморена — измънка Анна и се загледа през витрината, мислейки си, че в този момент онзи непознат може би ще мине отвън. Може би.
— Милата ми тя — засуети се Имър. — Веднага след чая ще се върнем в хотела. Хапни поне малко, скъпа.
— Не ми се ходи на театър довечера — измънка Анна и впери очи в чашата с чай. — Капнала съм от умора.
— Не искаш да гледаш „Оклахома“, така ли? Даваш ли си сметка, че повечето момичета на твоята възраст не са стъпвали в Лондон, камо ли в театър! — сопна се лелята и нагласи лисичата кожа, която се беше смъкнала от шията ѝ. — Случайно да знаеш колко струват билетите?
— Виж, ако Анна е уморена, нека остане в хотела. Не бива да я караме да прави нещо насила. Все пак това е нейният уикенд, нали? — Имър сложи ръка на рамото на дъщеря си. Дороти се нацупи и изпръхтя като разгневен бик.
— Навярно и ти ще останеш с нея — промърмори кисело.
— Не мога да я оставя сама в непознат град. Не е редно.
— Така ли? Даваш ли си сметка колко са скъпи билетите? От сума време умирам да гледам „Оклахома“. Съжалявам, но когато става въпрос за пари, няма да допусна да ги прахосам заради капризите на Анна Мелъди. С Дърмот сте я разглезили твърде много. Предупреждавам те, в нейна вреда е.
Анна я слушаше с половин ухо. Искаше ѝ се вече да е полунощ. Не ѝ се ходеше на театър, всъщност не ѝ се ходеше никъде. Искаше ѝ се вече да е във фоайето на хотела и да чака онзи красив мъж.
Все пак отиде на театър, защото леля Дороти я заплаши, че в противен случай веднага ще я изпрати обратно в Гленгариф. По време на представлението почти не поглеждаше сцената и беше глуха за игривите мелодии, които майка ѝ и леля ѝ щяха да си тананикат през следващите два дни. Мислеше само как ще стигне посред нощ до „Браун“, след като няма нито пени в джоба. Пако очевидно беше останал с впечатлението, че заедно с близките си тя е отседнала в „Браун“. Трябваше да измисли нещо, трябваше!
Най-сетне се върнаха в техния хотел в Кенсингтън. Скоро след това майка ѝ и леля ѝ вече спяха.
Анна се облече, като се стараеше да не вдига шум, пъхна възглавниците под завивката си, та ако майка ѝ или леля ѝ случайно се събудят, да си помислят, че тя си е в леглото, и взе малко пари от портмонето на Дороти. Служителят на рецепцията ѝ повика такси, без да покаже, че е изненадан от желанието ѝ да напусне хотела толкова късно през нощта. Тя се настани на задната седалка и се загледа през страничното стъкло в светлините на града, пробягващи край колата.
Дванайсет минути преди полунощ тя вече седеше в ъгъла на фоайето. Под палтото носеше новата рокля от „Хародс“, косата ѝ още беше прибрана на нисък кок. Въпреки късния час във фоайето имаше доста хора, но никой не ѝ обръщаше внимание. Тя прокара длан по съседното кресло и си спомни как Пако седеше до нея. Беше изискан, истински джентълмен от далечна, екзотична страна. Ухаеше на скъп одеколон, беше културен, образован, красив и очевидно много богат. Беше принцът, за когото мечтаеше, защото открай време знаеше, че в живота има по-хубави неща от Шон ОʼМара и потискащия Гленгариф.
Седеше като на тръни, често поглеждаше към вратата и се питаше какво ще прави, ако „принцът“ не се появи. Ами ако не възнамеряваше да дойде и сега заедно с приятелите си ѝ се надсмиваше, както ѝ се надсмиваха братовчедите ѝ в Гленгариф?
Точно в дванайсет Пако Соланас, облечен с морскосиньо кашмирено палто, влезе във фоайето. Веднага видя Анна, широко се усмихна, приближи се до нея и хвана ръката ѝ.