— Безкрайно съм щастлив, че дойдохте.
— И аз. — Ръката ѝ се разтрепери.
— Да вървим… — Той се поколеба. — За бога! Дори не знам как се казвате.
— Анна Мелъди ОʼДуайър. — Тя се усмихна и Пако беше запленен от тази усмивка, която сякаш възпламени пожар в гърдите му.
— Ана Мелодия — колко красиво име. Също като вас.
— Благодаря. А вие как се казвате?
— Пако Соланас.
— Пако. Приятно ми е да се запознаем — свенливо прошепна Анна и той я поведе навън.
Привечер облаците се бяха разпръснали и сега двамата вървяха под небе, осеяно с безброй звезди. Беше мразовито, но те не усещаха студа. Разходиха се из Сохо, после тръгнаха към Лестър Скуеър. През цялото време се смееха и разговаряха като стари познати, държаха се за ръце и на нея това ѝ се струваше съвсем естествено. Пако ѝ разказа за Аржентина, описвайки родината си с възторга и умението на писател. Анна говори много малко за Ирландия. Боеше се, че той ще престане да се интересува от нея, ако разбере за по-ниското ѝ социално положение. Само че страховете ѝ бяха безпочвени. Той я обожаваше, защото беше различна от момичетата в родината му и от всички изтънчени дами, с които се беше запознавал по време на пътуванията си. Беше естествена и безгрижна. Целуна я, защото му се искаше да изтрие ужасното ѝ червило.
Никога не я бяха целували така. Пако я придърпа към себе си и притисна устни до нейните със страст, каквато беше виждала само във филмите. Когато се отдръпна, той впери очи в лицето ѝ и видя, че гримът ѝ е заличен. Така беше още по-красива.
Седнаха край един от фонтаните на Трафалгар Скуеър и Пако отново я целуна. Измъкна от кока фуркетите и червеникавите ѝ, необуздани къдрици, се спуснаха почти до кръста ѝ.
— Защо си прибираш косата? — попита той, но преди Анна да отговори, отново я зацелува страстно и тя изпита страст, каквато не бе чувствала досега, а сърцето ѝ запърха като крилцата на колибри. — Прости ми, че ти заговорих на „ти“ — добави Пако след малко. — И задето не говоря толкова добре английски. На моя роден език дори обикновените фрази звучат по-романтично.
— Ако не възразяваш, и аз ще ти говоря на „ти“, Пако — промълви Анна и се изчерви. — И недей да скромничиш — говориш английски много добре.
— Не те познавам, но знам, че те обичам. Да, обичам те. — Той прокара пръст по страната ѝ и впери поглед в лицето ѝ, сякаш се мъчеше да отгатне с каква магия го е завладяла. — Кога се връщаш в Ирландия?
— Вдругиден. В понеделник — промълви Анна. Страхуваше се от този ден. Не можеше да си представи, че никога повече няма да види Пако.
— Толкова скоро! Кога ще се видим отново?
— Не знам.
— Идваш ли често в Лондон?
— Не.
Пако се отдръпна от нея, приведе се, подпря лакти на коленете си и се замисли. Анна се изплаши, като видя изражението му — под жълтеникавата светлина на уличните лампи лицето му излъчваше неописуема печал. Прииска ѝ се да го прегърне, но се страхуваше да не я отблъсне, затова дори не помръдна.
— Тогава се омъжи за мен — неочаквано каза той. — Не мога да живея без теб.
Анна не можеше да повярва на ушите си. Предложение за брак, след като бяха прекарали само няколко часа заедно?
— Да се омъжа за теб ли? — изпелтечи.
— Да, Анна! — Пако стисна ръката ѝ между дланите си.
— Но… ти не знаеш нищичко за мен!
— Още щом те видях в хотела, разбрах, че искам да станеш моя съпруга. За първи път изпитвам нещо подобно, макар да съм излизал с десетки момичета. Не приличаш на нито едно от тях. Ти си различна. Не мога да го обясня… Как да обясня нещо, което чувствам със сърцето си? — В очите му проблеснаха сълзи. — Не искам да те загубя.
— Чуваш ли музиката? — Анна стана, прогонвайки мисълта за Шон ОʼМара и предстоящия им годеж. Двамата с Пако се заслушаха в тихата музика, която звучеше от някакъв клуб наблизо.
— Ti voglio bene — шепнешком повтори думите на песента.
— Какво означава това? — попита Ана.
Пако я прегърна и затанцува с нея около фонтана.
— Означава „обичам те“. Обичам те, Анна Мелодия, и искам да станеш моя жена. — Продължиха да танцуват, без повече да продумат. Анна беше като замаяна. Наистина ли ѝ беше предложил брак? — Ще те отведа в „Санта Каталина“ — прошепна той. — Ще живееш в красива бяла къща със зелени кепенци и прозорци, които гледат към безкрайните пампаси, озарявани от слънцето. Всички ще те обичат, както те обичам аз.
— Но… Пако, аз не те познавам. Нашите няма да ми разрешат да се омъжа за теб — промълви Анна и стомахът ѝ се сви, като си представи как ще реагира леля Дороти.