— Ще разговарям с тях. Ще им кажа какво чувствам към теб. А ти не ме ли обичаш? Поне мъничко?
Тя се поколеба. Луда беше по него, но майка ѝ все повтаряше, че любовта е чувство, което възниква постепенно, а с Пако се познаваха едва от няколко часа.
— Обичам те — каза и с изненада забеляза, че гласът ѝ трепери. Не се беше обяснявала в любов на никого, дори на Шон ОʼМара. — Струва ми се, че винаги сме се познавали — добави, сякаш да докаже на себе си, че чувството помежду им не е мимолетно, а е дълбоко и искрено.
— Тогава какво те притеснява? Остани в Лондон, за да се опознаем по-добре, съгласна ли си?
— Не е толкова просто…
— Нещата се усложняват само ако им позволиш. Ще пиша на нашите, че съм се запознал с красива, невинна девойка, с която искам да прекарам остатъка от живота си.
— Как мислиш, ще те разберат ли? — притеснено попита тя.
— О, да, след като се запознаят с теб. — Пако отново я целуна. — Май ти не разбираш, Анна Мелодия. Обичам те. Обичам усмивката ти, начина, по който усукваш кичур коса около пръста си, когато си нервна, изплашения ти поглед, когато ти се обяснявам в любов. Вярно е, че не те познавам. Не знам каква храна харесваш, какви книги предпочиташ. Не знам какъв е любимият ти цвят, нито дали имаш братя и сестри. И, честно казано, не се интересувам. Важното е какво чувствам ето тук. — Той сложи ръката ѝ на сърцето си. — Усещаш ли как силно бие за теб? — Ще се оженя за теб, Анна Мелодия, иначе ще съжалявам, докато съм жив, че съм те изпуснал.
Когато Пако я целуна, тя закопня за щастлива развръзка като във филмите. Когато я прегърна и я притисна до себе си, се почувства сигурна, че той ще я закриля от всичко неприятно на този свят. Ако се омъжи за него, завинаги ще напусне Гленгариф. Ще е с човека, в когото е влюбена. Ще е госпожа Пако Соланас. Ще имат деца, красиви като него, и ще са много, много щастливи. Когато Пако я целуна, тя си спомни колко противни ѝ бяха целувките на Шон ОʼМара, колко се боеше от първата брачна нощ и от безнадеждното бъдеще, простиращо се пред нея като монотонен сив път. С Пако щеше да е различно. Искаше да му принадлежи, да му се отдаде телом и духом.
— Да, ще се омъжа за теб — прошепна, задавена от вълнението. Той я прегърна и се засмя.
— Толкова съм щастлив, че ми идва да запея! — възкликна, хвана я през кръста, повдигна я и я завъртя.
— Моля те, пусни ме! — извика Анна, но той продължи да „танцува“ с нея около фонтана.
— Ще те направя много щастлива, Анна Мелодия, никога няма да съжалиш за решението си — каза ѝ, когато най-после ѝ позволи да стъпи на влажния паваж. — Искам още утре да се срещна с родителите ти и да поискам ръката ти от баща ти.
— Страхувам се, че няма да ни разрешат да се оженим.
— Остави това на мен, любов моя. Остави всичко на мен. — Пако нежно прокара длан по лицето ѝ, сякаш да заличи тревогата ѝ. — Да се срещнем в чайната на Гънтър.
— Чайната на Гънтър ли? — недоумяващо го изгледа тя.
— Да. Знаеш я, намира се на Парк Лейн. Уговаряме се за пет часа — добави той и отново я зацелува.
Останаха заедно, докато зората позлати небето. Разговаряха за съвместното си бъдеше, крояха планове, вплитаха мечтите си в тъканта на съдбата си. Единственият проблем беше как Анна ще обясни всичко на майка си и на леля Дороти.
— Исусе! Анна Мелъди, полудя ли? — възкликна Дороти, като чу. Имър въздъхна и отпи от чая си; ръката ѝ трепереше.
— Разкажи ни за този човек, Анна Мелъди — прошепна едва.
И Анна им разказа как цяла нощ са се разхождали из Лондон. Не спомена, че са се целували, за да не натъжи леля си, която беше стара мома.
— Цяла нощ си била сама с него, така ли? — избухна Дороти. — Хрумна ли ти какво ще си помисля хората? Горкият Шон ОʼМара! Ако разбере как си се измъкнала тайно от хотела посред нощ, досущ като някоя уличница, вече няма да те погледне. Господи! — Извади кърпичка и избърса потта от челото си. — Запознахте се само преди няколко часа. Нищичко не знаеш за този човек. Откъде си сигурна, че можеш да му имаш доверие?
— Дороти има право, миличка. Този човек е непознат. Благодаря на бога, че не ти е сторил нещо лошо — изплака Имър.
— Да ми причини зло ли? — гневно възкликна Анна. — Откъде ви хрумна? Танцувахме около фонтана. Държахме се за ръце. Той ми каза, че съм красива, че се е влюбил в мен от първия миг, в който ме е видял във фоайето. Ама че сте недоверчиви! Единствената му вина е, че плени сърцето ми — добави и въздъхна мелодраматично.
— Ох, не ми се мисли какво ще каже баща ти… — прошепна Имър. — Не си въобразявай, че ще ти позволи да избягаш в далечна и непозната страна. Искаме да си останеш при нас, в Ирландия. Ти си единственото ни дете и ние много те обичаме.