Щом се замисля за онези уханни поля, от мъглявините на паметта ми изплуват загорелите от слънцето лица на гаучосите, превърнали се в романтични символи на Аржентина. Те бяха буйни, необуздани метиси (в жилите им течеше индианска и испанска кръв) — мъже извън закона, които си изкарваха прехраната с кражби. Хващаха неопитомените коне, бродещи из пампасите, с тях обкръжаваха някое стадо крави и ги убиваха. Месото използваха за храна, кожите и салото продаваха с голяма печалба и си купуваха тютюн и матай — билков чай, който пиеха със сребърни „сламки“ от изрисувани обли кратунки, наречени бомбиля.
Мисля, че гаучосите са най-добрите ездачи в света, а онези в „Санта Каталина“ бяха като живописно допълнение към пейзажа. Облеклото им е ефектно, но и практично. Носят бомбача — торбест панталон, чиито крачоли напъхват в кожените си ботуши, фаха — дълъг вълнен шал, който увиват около кръста си, а отгоре препасват растра — твърд кожен колан, украсен със сребърни монети. Веднъж дядо ОʼДуайър се пошегува, че мястото на Хосе, нашия главен гаучо, е в цирка. Баща ми много се разгневи и благодари на съдбата, че тъстът му не говори испански.
Хосе ме научи да играя поло — нещо нетипично за момичетата по онова време. Момчетата ме намразиха, понеже бях много по-умела от някои от тях.
Баща ми се гордееше с факта, че аржентинците безспорно са най-добрите играчи на поло в целия свят, въпреки че играта е възникнала в Индия и е била пренесена в нашата страна от англичаните. През октомври и ноември, когато в Аржентина е лято, цялата фамилия отиваше да гледа турнирите по поло в Палермо. Братята и братовчедите ми използваха тези поводи, за да флиртуват с момичетата. В „Санта Каталина“ обаче поло се играеше през цялата година.
През шейсетте години в страната имаше висока безработица и инфлация, престъпления, бунтове и репресии, но положението в началото на XX век е било съвсем друго. Аржентина е била най-богатата държава в Южна Америка благодарение на износа на месо и пшеница — търговия, чрез която и нашата фамилия се е замогнала. Моят дядо Ектор Соланас твърдеше, че упадъкът е предизвикан от диктаторския режим на Хуан Доминго Перон — президентът, свален от власт чрез военен преврат през 1955-а и изпратен в изгнание. И досега хората говореха за него — с обич или с омраза, но никога с безразличие.
Перон, станал президент през 1946-та, и съпругата му — красивата, но безкрайно амбициозна Ева Дуарте — бяха харизматична двойка, опровергаваща теорията, че за да станеш влиятелен човек в Буенос Айрес, трябва да произхождаш от „стара“ фамилия. Той беше роден в малко градче, а тя бе незаконно дете, израснало в бедност — съвременна Пепеляшка. Въпреки властта и престижа на Евита (наричана така от хората от работническата класа, които я обожаваха, защото се изявяваше като защитничка на бедните и онеправданите), за аристократите тя щеше да си остане проститутка, успяла да стане най-богатата и прочута жена в света благодарение на уменията си в леглото. Ала те бяха малцинство. Когато през 1952-ра Евита почина едва на трийсет и три години, над два милиона души дойдоха да я изпратят в последния ѝ път.
След бягството на Перон правителството се смени безброй пъти заради намесата на военните, които сваляха всяко, което им беше неудобно. Баща ми твърдеше, че политиците се прогонват, преди да се даде възможност да се докажат. Само веднъж одобри действията на военните — беше през 1976-а, когато генерал Видела се отърва от некомпетентната Изабела, втората жена на Перон, провъзгласила се за президент след смъртта на съпруга си, завърнал се в Аржентина през 1973-а. Нямам представа как нашата фамилия успяваше, но винаги заставаше на страната на правителството, което е на власт.
През тези смутни времена отвличането на деца представляваше реална заплаха за семейства като моето. В „Санта Каталина“ гъмжеше от охранители, но ние, децата, ги приемахме като „част от пейзажа“ и не разпитвахме какво налага присъствието им.
Телохранители ни съпровождаха и до училището. Като малък дядо Соланас едва се спасил от отвличане, затова татко държеше навсякъде да ни следват бодигардове. Мама щеше да е щастлива, ако бяха похитили дядо ОʼДуайър, обаче аз се съмнявах, че някой би платил откуп за него. Бог да е на помощ на онзи, който проявеше глупостта да го отвлече!
Всъщност всички мои съученици идваха на училище, придружавани от телохранители, с които аз флиртувах през междучасията. Мария, сестрата на Санти, все ми правеше знаци да се върна при другите ученици, но това само ме подтикваше да се държа още по-скандално. Веднъж мама дойде да ме вземе, защото шофьорът ни се беше разболял, и едва не припадна, когато разбра, че бодигардовете се обръщат към мен по име. А като видя как Карлито Бланко ми намигна, така се разгневи, че почервеня като домат. След този случай голямото междучасие вече не ме радваше, защото ми забраниха да общувам с телохранителите. Майка ми заяви, че те са „от простолюдието“ и не бива да разговарям с хора от по-долна класа. След време дядо ОʼДуайър ми разказа истории, благодарение на които си дадох сметка колко нелепо е било тъкмо тя да говори презрително за простолюдието.