Не разбирах страховете от „мръсната война“ — така наричаха периода в средата на 70-те, когато след смъртта на Перон военните започнаха да избиват всички, дръзнали да им се противопоставят. Изминаха много години, преди да се завърна в „Санта Каталина“. Не бях там, когато най-близките ми хора са били разделени едни от други и домът ни е бил осквернен от натрапници.
Животът е странен и пълен с изненади. Аз, София Соланас Харисън, си спомням младежките си лудории и си мисля колко далеч съм сега от ранчото, в което израснах. Плодородните земи на аржентинската пампа са заменени от хълмистите местности на английската провинция и въпреки красотата им, мечтая хълмовете да се отдръпнат, за да видя безкрайните равнини, ширнали се под аржентинското слънце.
Втора глава
„Санта Каталина“, януари 1972 г.
— София? София? За бога, къде се е дянала сега? — Анна Мелъди Соланас де ОʼДуайър крачеше нагоре-надолу по терасата и раздразнено се взираше в безплодната пустош. Както обикновено беше елегантна, макар че носеше обикновена бяла плажна рокля и червеникавата ѝ коса беше вързана на конска опашка. Изящният ѝ силует се очертаваше на фона на небето, обагрено от лъчите на залязващото слънце. Дългата лятна ваканция ѝ беше скъсала нервите. София беше като неопитомено животинче — изчезваше с часове, сопваше ѝ се толкова грубо, че Анна не знаеше как да постъпи. Чувстваше се емоционално изцедена. С нетърпение очакваше дългите горещи дни да свършат, да настъпи есента и децата отново да тръгнат на училище. Поне в Буенос Айрес те бяха под охрана. „Слава богу, че ваканцията свършва! — помисли си. — Нека учителката на София да бере грижа с дисциплината ѝ.“
— Да му се не види, жено, отпусни малко юздите на малката. Ако много ги затягаш, някой ден ще ти избяга завинаги. — На терасата се появи дядо ОʼДуайър, понесъл градинарска ножица.
— За какво ти е ножицата, татко? — попита Анна и присви сините си очи.
— Във всеки случай няма да ти отрежа с нея главата, Анна Мелъди. — Той се закиска и защрака с ножицата.
— Пак си пил, татко.
— Една глътчица алкохол не вреди никому, от мен да знаеш.
— Татко, Антонио поддържа градината, ти нямаш работа там.
— Скъпата ти майчица обичаше тая градина. Делфиниумите плачат да бъдат привързани за колчета. Божке, как ги обичаше майка ти!
Дърмот ОʼДуайър беше роден и израсъл в Гленгариф, Южна Ирландия. Оженил се беше за ученическата си любов Имър Мелъди веднага щом беше достигнал възрастта сам да си изкарва прехраната. Открай време знаеше какво иска и никой не можеше да го разколебае. Преди да се оженят, двамата често се срещаха в порутеното абатство в подножието на хълмовете и там се венчаха. Покривът почти беше отнесен от ветровете и през дупките провираха пръсти бръшлянови вейки.
В деня на сватбата валеше като из ведро, затова младоженката носеше гумени ботуши и отиде до олтара, запретнала до колене бялата си рокля и следвана от пълничката си сестра Дороти Мелъди, разтворила голям бял чадър. Имър и Дороти имаха осем братя и сестри. Отец ОʼРайли, застанал под черен чадър, каза на младоженците и на многобройните присъстващи на церемонията, че дъждът е поличба за късмет — Господ благославял брачния съюз с небесна светена вода.
Оказа се прав. Дърмот и Имър се обичаха до деня на нейната смърт през февруари 1958-а. Той искаше да забрави как съпругата му лежеше бездиханна на кухненския под и в паметта му тя остана, каквато беше на сватбения им ден преди трийсет и три години — с цветове от орлов нокът, закичени в дългата ѝ червеникава коса, с искрящи очи, които виждаха само него. Не можеше да остане в Гленгариф, където всичко му напомняше за нея. Сложи в куфар малкото си вещи — албум със снимки, кошничката за шев на жена си, Библията на баща си и няколко стари писма — и даде всичките си пари за еднопосочен билет до Аржентина. Дъщеря му му повярва, че възнамерява да ѝ гостува само за кратко, но след като изминаха седмици, после месеци, тя разбра — Дърмот никога нямаше да се върне в Ирландия.