Анна Мелъди беше кръстена на майка си, Имър Мелъди, и на баба си Анна. След раждането ѝ Имър каза, че Божията воля е да нямат повече деца, обаче тайно мечтаеше да има и други. Отдаде на дъщеричката си цялата си обич и се стараеше да потиска завистта, когато водеше Анна да си играе с многобройните си братовчеди. Всъщност те не обичаха малката, която получаваше всичко, което пожелае. Анна не страдаше кой знае колко, понеже и тя не ги харесваше. Много по-щастлива беше да се катери сама по хълмовете, отколкото заедно с дрипави юноши да обикаля улиците в Гленгариф. Изкачеше ли се на някой хълм, мечтаеше за живота на филмовите звезди, на тези красиви жени с красиви рокли и с дълги, блестящи мигли. Катрин Хепбърн, Лорън Бакол, Дебора Кар… Гледаше отвисоко родния си град и се заричаше, че един ден ще превъзхожда всички там, ще замине надалеч и никога няма да се върне.
След като се омъжи за Пако и завинаги напусна Гленгариф, родителите ѝ останаха сами в дом, който сякаш опустя, стана студен и мрачен. Имър се промени безвъзвратно, промени я мъката по изгубената ѝ дъщеря. Анна Мелъди пишеше редовно и обещаваше някой ден да гостува на родителите си; тази надежда ги крепеше, макар дълбоко в сърцата си да си даваха сметка, че писмата са неискрени и лицемерни.
През 1958-а Имър почина и съпругът ѝ знаеше, че причина за смъртта ѝ е разбитото ѝ сърце. Той обаче беше по-силен и по-смел. Потегляйки за Буенос Айрес, изведнъж се запита защо не го е направил преди години — ако го беше сторил, може би скъпата му съпруга още щеше да е между живите.
Анна (само Дърмот ОʼДуайър наричаше дъщеря си Анна Мелъди) наблюдаваше как баща ѝ се суети около лехата с цветя и съжаляваше, че той не е като дядовците на другите деца. Ектор Соланас, бащата на Пако, неизменно беше елегантен и гладко избръснат. Пуловерите му бяха кашмирени, ризите му — по поръчка от магазин на Савил Роу. Изглеждаше изтънчен и се държеше с достойнство. За Анна той беше почти като кралска особа и той никога не падна от пиедестала, на който го беше издигнала. Дори след смъртта му тя машинално търсеше одобрението му. От дълги години живееше в Аржентина, но колкото и усилия да полагаше, не можеше да почувства принадлежност към голямата фамилия на съпруга си. Понякога ѝ се струваше, че наблюдава света, застанала зад невидима стъклена преграда, изолирана от всички.
— Сеньора Анна, сеньора Чикита ви търси по телефона.
Анна се върна към настоящето и към баща си.
— Благодаря, Соледад. Няма да чакаме сеньорита София, както обикновено ще вечеряме в девет.
— Както обичате. — Соледад се поусмихна, докато вървеше обратно към кухнята. От трите деца на господарката тя обичаше най-много София. Заедно с мъжа си Антонио работеше за сеньор Пако от седемнайсетгодишна. Въпреки непрекъснатите опити двамата нямаха деца, затова тя гледаше на София като на собствена дъщеря.
Сеньора Анна посвещаваше цялото си време на синовете си, но Соледад почти не се разделяше с малката София, дори понякога вечер я вземаше в леглото си, сякаш искаше да я компенсира, задето е лишена от майчината обич. Анна Мелъди явно нямаше нищо против, дори изглеждаше почти благодарна. Открай време не се интересуваше от дъщеря си. Обаче Соледад нямаше право да се намесва в живота на господарите. Изострените отношения между сеньор Пако и сеньора Анна не ѝ влизаха в работата и тя не ги обсъждаше. Не клюкарстваше и беше посветила живота си на малкото ангелче.
Погледна си часовника — София закъсняваше и пак щеше да си навлече беля на главата. Всъщност това май не я притесняваше, дори се радваше, когато ѝ се караха. „Горкото дете — помисли си Соледад — и слепият ще види, че то жадува за внимание.“
Анна гневно измарширува в дневната и взе слушалката.
— Здравей, Чикита — каза доста студено и се облегна на дървения скрин.
— Анна, безкрайно съжалявам. София отново отиде някъде със Сантяго и Мария. Очаквам да се върнат всеки момент…
— Отново! — избухна Анна. — Сантяго ще навърши осемнайсет през март, би трябвало да е по-отговорен. Не разбирам с какво го привлича компанията на петнайсетгодишно момиче. Най-лошото е, че историята се повтаря. Не му ли направи забележка последния път?
— Разбира се, че си поговорихме — търпеливо отговори Чикита. Мразеше тези изблици на гняв. — Успокой се, всичко е наред. Тук те са в безопасност и надали са отишли далеч…