Анна грубо я прекъсна:
— Сантяго влияе зле на София. Дъщеря ми още е почти дете и в очите ѝ той е герой. Мария обаче е разумна и не би трябвало да се поддава…
— Да, да, ще им кажа — въздъхна Чикита, замълча за миг и се опита да смени темата: — Мога ли да помогна с нещо за утрешното асадо1?
— Не, благодаря. — Анна смекчи тона си. — Извини ме, Чикита. Понякога не знам как да постъпвам със София. Момчетата никога не ми създават проблеми, а тя е толкова несъобразителна и твърдоглава! Питам се на кого се е метнала.
— И аз се питам същото — кисело отбеляза Чикита.
— Тази е най-прекрасната нощ през цялото лято — прошепна София, която седеше на един от най-високите клони на дървото омбу, откъдето цялата околност се виждаше като на длан.
На света няма друго като това дърво. То е грамадно, с ниски хоризонтални клони, обиколката на ствола му често надхвърля дванайсет метра. Дебелите му корени се разпростират над земята като дълги, възлести пипала, сякаш е започнало да се разтапя като восъчна свещ. То е единственото, което изглежда на мястото си сред сухите равнини. Индианците виждали боговете си сред клоните му. За децата, израснали в „Санта Каталина“, то беше вълшебно. Понякога изпълняваше желания, беше и чудесна наблюдателница. Ала преди всичко притежаваше загадъчна привлекателна сила, неустоима за няколко поколения хлапета.
— Виждам Хосе и Пабло. Побързай, не се мотай! — подвикна София на братовчед си Санти.
— Ей сега идвам, малко търпение. — Той продължи да се занимава с конете.
— Санти, ще ми помогнеш ли да се кача на дървото? — попита сестра му Мария, докато гледаше как София се катери още по-нависоко.
Възхищаваше се от София — от смелостта, откровеността и самоувереността ѝ. Откакто се помнеха, бяха приятелки и правеха всичко заедно — крояха планове, заговорничеха, играеха и си споделяха тайни. Като малки Чикита, майката на Мария, ги наричаше Las Dos Sombras — Двете сенки — защото бяха неразделни.
Другите момичета в ранчото бяха или по-големи, или по-малки, затова двете бяха естествени съюзнички в семейството, доминирано от момчета. И двете нямаха сестри, затова преди години бяха решили да станат „кръвни сестри“ — убодоха с карфица показалците си и ги притиснаха един до друг, за да „съединят“ кръвта си. Оттогава споделяха тайна, която никой не знаеше.
От върха на дървото София виждаше целия свят — е, може би не целия, но своя свят, разпрострял се под величественото небе. Слънцето вече залязваше и последните му лъчи обагряха хоризонта в розово и златисто. Въздухът беше лепкав, комарите заплашително бръмчаха между листата.
— Пак ме ухапаха! — изплака Мария.
— Чакай, ще ти помогна. — Санти се наведе, хвана я за стъпалото и я повдигна, за да се преметне на най-долния клон.
После и той се изкатери по дървото с ловкост, която непрестанно изненадваше всички, които го познаваха отдавна. Като малък беше претърпял злополука при игра на поло, вследствие на която започна да накуцва. Родителите му отпътуваха заедно с него за Съединените щати, където той беше прегледан от куп медицински светила. Накрая те се отчаяха — положението изглеждаше безнадеждно. Само че тревогата им се оказа безпочвена. Напук на песимистичните диагнози на лекарите Санти намери начин да се пребори с недъга си — оказа се, че бяга по-бързо от братовчедите си, макар и да тичаше малко особено. Сега беше най-добрият играч на поло в ранчото.
— Несъмнено младият Сантяго притежава смелост, на каквато рядко ставаме свидетели напоследък — гордо отбеляза баща му. — Помнете ми думата, това момче ще стигне далеч.
— Страхотно е, нали? — усмихна се София, когато той седна до нея. — Имаш ли джобно ножче? Искам да си пожелая нещо.
— Какво ти е хрумнало този път? Няма да се сбъдне. Не знам защо си правиш труда — добави и подигравателно се усмихна. Обаче София вече прокарваше длан по ствола, търсейки следи от миналото, запечатани на дървесната кора.
— Е, може да не се сбъдне тази година, но някой ден, когато наистина ми е важно, това ще се случи. Дървото знае кои желания да сбъдва и кои да пренебрегва.
— Само не ми казвай, че то мисли и чувства — намръщи се той.
— Голям глупак си, Санти, но някой ден ще прозреш истината. Ето как стоят нещата: чакаш да настъпи денят, в който безкрайно ти се иска желанието ти да се сбъдне, а като падне мрак, тайно идваш тук, за да оставиш на ствола посланието си.
— Как ли пък не! Предпочитам да прескоча до града и да посетя Ла Виеха Бруха — старата вещица. Ако питаш мен, тя разполага с по-големи възможности да влияе на бъдещето ми, отколкото това глупаво дърво.
1
Така в Аржентина, Уругвай, Южна Бразилия и др. наричат печенето на месо и зеленчуци върху нагорещена скара, както и самото социално събитие. — Б.пр.