— О, непременно отиди… ако издържиш вонята ѝ… А, ето! — възкликна София, напипвайки едно от последните им желания, отбелязано на дървесната кора. Приличаше на белезникав белег от отдавна зараснала рана.
Мария най-сетне се изкатери до тях, лицето ѝ беше пламнало от напрежението.
— Ах, колко е красиво! — възкликна. Само че братовчедка ѝ вече не се интересуваше от пейзажа, а продължаваше да търси рисунките си в дървесната кора.
— Май тази е моя. — София стъпи на по-горния клон, за да огледа по-отблизо. — Да, точно така. Това е моят символ.
— Може да е било символ преди шест месеца, но сега е само едно петно. — Санти се повдигна и седна до нея.
— Нарисувах звезда — много ме бива по звездите — гордо обясни тя. — Мария, къде е твоята?
Мария се премести по-близо до Санти. Намери своя белег, носталгично въздъхна и прокара пръсти по него:
— Моят символ беше птица…
— Какво си беше пожелала? — София ловко скочи до нея.
— Ще ми се присмивате, ако ви кажа.
— Няма — успокои я Санти. — Сбъдна ли се желанието ти?
— Не, разбира се, и никога няма да се сбъдне, но си струваше да опитам.
— Сподели де! — настоя София, изненадана от упорството на братовчедка си.
— Добре, добре. Пожелах си да имам хубав глас, за да пея и мама да ми акомпанира на китара — изтърси, извърна към тях лешниковите си очи и видя, че двамата се смеят.
— Значи птицата символизира песен — промърмори Санти.
— Може би, но не заради това я нарисувах.
— Тогава защо, глупачке?
— Понеже обичам птиците, а и на дървото беше кацнала една, докато си пожелавах нещо. Татко често казва, че не е задължително символът да изразява желанието ти. Важното е да го отбележиш. А ти какво си беше пожелала, София?
— Татко да ми разреши да участвам в състезанието за купата на „Санта Каталина“ — надменно отговори София, и изгледа изпод око Санти. Както и очакваше, той се разсмя и присви зелените си очи. — Не се шегувам! — предизвикателно добави тя.
— Какво символизираше звездата? — Мария бръсна встрани мъха, полепнал по блузата ѝ.
— Искам да стана звезда сред играчите на поло — преспокойно отговори София.
— Лъжеш! Сигурно друго не можеш да нарисуваш. Мария е единствената художничка в семейството ни. — Санти се изкиска. — Малката Чофи иска да участва в състезанието за Купата. Та ти си още дете!
— Така ли мислиш, драги? — Тя се престори на разгневена. — През април ще навърша шестнайсет. Само след три месеца ще съм жена.
— Чофи, никога няма да си жена, понеже никога не си била момиче — открай време се държиш като хлапак. Момичетата са като Мария. — Той легна по гръб и тениската му се повдигна.
София жадуваше да го докосне, да прокара пръсти по смуглата му кожа — физическият контакт с него я възбуждаше.
— Къде са отбелязани твоите желания? — попита го, за да привлече вниманието му.
— Не знам и пет пари не давам! Това са глупости.
— Не, не са! — едновременно възкликнаха момичетата.
— Всяко лято татко ни караше да рисуваме желанията си върху дървото… — замечтано промълви София.
— И родителите ни са правили същото като малки. Сигурно белезите им са тук, само трябва да се вгледаме внимателно! — разпалено възкликна Мария.
— Глупости — намеси се Санти. — Отдавна ги няма. Мисля, че се заличават след една-две години. Освен това ще е необходимо много силна магия, та Пако да разреши на дъщеря си да участва в турнира. — И се запревива от смях, за да покаже колко нелепо е желанието ѝ.
Тя ловко се прехвърли на неговия клон и го загъделичка по корема, прокарвайки пръсти под късия му панталон.
— Чофи, не прави така! И двамата ще паднем и ще се пребием! — Санти я хвана за китката и силно я стисна, докато тя запищя от болка. Беше на седемнайсет, с две години по-голям от нея и от сестра си. София се възбуждаше, когато той демонстрираше чрез сила превъзходството си, но се преструваше, че не ѝ харесва — това също беше част от играта.
— Защо смяташ, че е толкова невероятно? — попита го и притисна китката си до гърдите си.
— Защото момичетата не участват в турнири!
— Е, все някога ще участват. Защо да не съм първата? Мисля, че в крайна сметка татко ще ми разреши. Играя не по-зле от брат ми Аугустин.
— Не е вярно. Дори да получиш разрешение, това няма да е благодарение на магия, а на умелите ти манипулации. Въртиш на малкия си пръст горкия Пако, а той дори не го съзнава.
— Тя върти всички на малкия си пръст — отбеляза Мария без капчица завист.