— Освен мама.
— Чофи, май си губиш уменията.
— Никога не ги е имала по отношение на Анна.
По отдавнашна традиция турнирът по поло за купата на „Санта Каталина“ се провеждаше веднъж годишно, противници на нашите играчи бяха хората от съседното ранчо „Ла Пас“ и съперничеството помежду им се предаваше от поколение на поколение. Предишната година нашите бяха загубили само с един гол. През лятото братовчедите в „Санта Каталина“ играеха поло почти всеки следобед. Пако и по-големият му брат Мигел насърчаваха момчетата и често ги предизвикваха, за да ги накарат да се усъвършенстват. Санти вече играеше отлично, Мигел много се гордееше с него и не се опитваше да се прикрива. По-големият му син Фернандо ревнуваше и се дразнеше, задето въпреки физическия си дефект Санти го превъзхожда във всичко. Да не говорим, че беше любимецът на родителите им. Затова искаше брат му да се издъни и дотолкова се вживяваше, че нощем скърцаше със зъби.
Двамата братя на София — Рафаел и Аугустин — допълваха отбора на „Санта Каталина“. София не влизаше в сметката и това я вбесяваше.
Съжаляваше, че не се е родила момче. Ненавиждаше момичешките игри и откакто се помнеше, придружаваше на мачовете момчетата, надявайки се да включат и нея. Санти винаги ѝ разрешаваше, често ѝ помагаше и държеше тя да тренира с тях въпреки разпалените протести на брат си и братовчедите си, които се дразнеха, че едно момиче играе поло по-добре от някои от тях. Санти твърдеше, че ѝ разрешава, само и само да запази мира в семейството.
— Толкова си упорита, че предпочитам да отстъпя — казваше ѝ понякога. Беше ѝ любимият братовчед, всъщност ѝ беше по-скъп от родните ѝ братя Рафаел и онзи мухльо Аугустин.
Сега ѝ подхвърли джобното си ножче.
— Ето, пожелай си нещо. — Извади от джоба на ризата си пакет цигари и добави: — Искаш ли и ти, Чофи?
— Защо не?
Той извади една цигара, запали я, дръпна дълбоко и я подаде на братовчедка си. Ловко като маймунка София се покатери на по-високия клон и седна по турски.
— Какво да си пожелая този път? — Тя отвори ножчето.
— Гледай да е постижимо. — Санти изпод око погледна сестра си, която мълчеше и с нескрито възхищение наблюдаваше братовчедка си. София дръпна от цигарата, после с отвращение издуха дима. — Ей, дай си ми я, не я хаби така! — раздразнено възкликна той. — Нямаш представа колко трудно се докопвам до това удоволствие.
— Я не лъжи! Енкарнасион ти ги купува. — София започна да дълбае в дървесната кора.
— Кой ти го каза?
— Мария.
— Не исках да… — гузно подхвана Мария.
— Виж, Санти, на кого му пука? На никого. Така или иначе ние няма да те издадем — разсеяно промърмори София. Беше се съсредоточила в желанието си и не се вълнуваше от свадата между брата и сестрата, която беше предизвикала.
Санти дръпна силно от цигарата, докато наблюдаваше как братовчедка му рисува върху кората. Бяха израснали заедно и той я приемаше като родна сестра… С възхита отбеляза колко гладка е смуглата ѝ кожа — като шоколадовия мус, специалитет на Енкарнасион. Профилът ѝ излъчваше арогантност — може би заради леко чипия ѝ нос или заради волевата ѝ брадичка. Характерът ѝ допадаше на Санти — тя беше непокорна и опака. Когато се разгневеше, очите ѝ хвърляха гневни искри и от лешникови на цвят ставаха червеникавокафяви. Притежаваше харизма, която привличаше хората, макар понякога близостта с нея да беше опасна като докосване до горящи въглени. Санти харесваше ролята си на страничен наблюдател, при когото тя тичаше за утеха след всяко провалено приятелство.
След няколко минути София вдигна глава и се усмихна — очевидно беше доволна от творението си.
— Какво е това? — Мария се наведе, за да разгледа по-добре изображението на дървесната кора.
— Не си ли личи? — възнегодува София.
— Не, съжалявам.
— Сърце, прободено със стрела.
— Доста банално — намеси се Санти. — Кой е щастливецът?
— Няма да кажа, иначе желанието ми няма да се сбъдне. — Тя кокетно сведе поглед и се изчерви. Рядко ѝ се случваше, но през последните месеци чувствата ѝ към Санти се промениха. Изчервяваше се и сърцето ѝ започваше да бие до пръсване, когато той я погледнеше в очите. Странна реакция, която я удивяваше. Сподели със Соледад, а тя се засмя и каза, че било първата стъпка към порастването. Новите усещания бяха странни и вълнуващи, но Санти явно не разбираше какво се случва с нея — седеше си на клона, поклащаше краката си и пушеше. Мария взе ножчето и издълба в кората малко слънце:
— Пожелавам си да имам дълъг и щастлив живот.