— Доста странно желание — сбърчи нос София.
— Не бива да приемаме нищо за даденост — мъдро отбеляза Мария.
— Господи, пак си слушала бръщолевенията на майка ми. Няма ли да си целунеш кръстчето? — подхвърли, после се обърна към Санти: — Ще си пожелаеш ли нещо? Такъв е обичаят.
— Не, тези глупости са за момичетата.
— Както искаш. — Тя се облегна на ствола на дървото и лекият ветрец разхлади пламналите ѝ страни. — Ммм, усещате ли как ухаят евкалиптите? За мен ароматът им символизира родния дом — добави мелодраматично.
Санти дръпна от цигарата и издиша, правейки кръгчета от дима, после кимна:
— За мен пък символизира лятото.
— Не подушвам нищо, освен дима от цигарата на Санти — оплака се Мария.
— Ами, седни така, че да не го издухвам в лицето ти! — Той въздъхна: — Жени! С такива като вас няма оправия. — Пясъчнорусата му коса обрамчваше лицето му като загадъчна аура, каквато според Ла Виеха Бруха притежаваха всички, освен най-злите и порочните.
Тримата се умълчаха и се загледаха в небето, очаквайки първите звезди. Конете пръхтяха под дървото и търпеливо пристъпваха. Най-накрая Мария подхвърли, че е време да се връщат в ранчото. Яхна коня си и добави:
— Скоро ще се мръкне.
— Мама ще ме убие — въздъхна София.
— И ще обвини мен — изпъшка Санти.
— И с основание, Сантяго — като по-голям ти си отговорен за нас.
— Като знам каква става майка ти, когато тръгне по бойната пътека, не желая тази чест…
Като се върнаха в ранчото, оставиха конете при стария Хосе — „шефът“ на гаучосите, който се беше облегнал на оградата и ги чакаше. Той неодобрително поклати глава.
— Сеньорита София, майка ти е много ядосана. В опасни времена живеем, малката ми, трябва да се пазиш.
— Скъпи ми Хосе, не се тревожи за мен. Нищо няма да ми направят! — Тя се засмя и се затича след Мария и Санти, които вървяха към къщата.
Анна наистина беше вбесена. Щом видя дъщеря си, скочи на крака и размаха ръце. Лицето ѝ беше пламнало от гняв.
— Къде бяхте, за бога?
— Отидохме да пояздим и изгубихме представа за времето. Извинявай.
Аугустин и Рафаел, които се изтягаха на канапето, подигравателно се усмихнаха.
— Защо се хилите? — сопна им се София. — Аугустин, не подслушвай. Не те засяга, ясно?
— София, ти си лъжкиня — заяви той.
— Момчета, това не е шега! — раздразнено възкликна майка им.
— Марш в стаята си, сеньорита София — прошепна Аугустин.
Анна не беше в настроение за шегите им, затова се обърна към съпруга си, очаквайки да я подкрепи, обаче той заговори за предстоящото състезание. Дядо ОʼДуайър, който и без това нямаше да ѝ помогне, беше заспал на креслото си и хъркаше като заклан. Накратко, както обикновено на Анна се падаше ролята на строга родителка. Обърна се към дъщеря си, мъченически въздъхна и ѝ заповяда да си отиде в стаята, без да вечеря.
София преспокойно излезе от всекидневната и отиде право в кухнята; както и предполагаше, Соледад вече беше приготвила емпанадас — пирожки с плънка, и тиквена супа.
— Пако, защо не ме подкрепяш? — заядливо попита Анна. — Защо всеки път вземаш нейната страна? Не мога да се справя сама.
— Скъпа моя, уморена си. Защо не си легнеш по-рано? — Пако се вгледа в смръщеното ѝ лице — питаше се къде е нежното момиче, за което се беше оженил, и дали някога ще се появи отново.
По време на вечерята Анна нацупено мълчеше, Рафаел и Аугустин продължиха да разговарят с баща си за мача на следващия ден, сякаш не я забелязваха.
Пако предупреди синовете си:
— Роберто и Франсиско Лобито ще се опитат всячески да пречат на Санти да отбележи гол. Това означава, че вие, момчета, трябва да изнесете мача на плещите си, ясно? Аугустин, от теб искам да се съсредоточиш, и то много.
— Бъди спокоен, татко. Ще оправдая доверието ти.
— Дано, иначе сестра ти ще играе вместо теб! — отсече Пако. Анна тежко въздъхна и поклати глава. Беше се примирила, че София играе поло с братовчедите си, но това си „оставаше в семейството“. „Да пукна, ако ѝ разреша да участва в мач пред очите на онези Лобито от Ла Пас!“ — помисли си гневно.
Без да подозира какви мисли се въртят в главата на майка ѝ, София се беше излегнала в топлата вана, пълна с блестящи бели мехурчета, и размишляваше за Санти. Даваше си сметка, че ако отец Хулио узнае похотливите ѝ мисли, ще я принуди да каже двайсет пъти молитвата „Аве Мария“. Майка ѝ пък щеше да се прекръсти и да заяви, че подобно увлечение е противоестествено. За София обаче страстта към братовчед ѝ беше съвсем естествена.
Представяше си как той я целува и се питаше какво ще е усещането. Щеше да ѝ е за първи път. Всъщност за втори — беше целунала Начо Естрада в училищния двор, но само защото беше загубила бас и бе принудена да го направи. Това не се броеше за истинска целувка на мъж и жена, влюбени един в друг. Затвори очи и си представи лицето на Санти с цвят на пчелен мед, тъмнозелените му очи, вперени с обич в нейните, плътните му устни, които се открехват, преди да я целуне… Фантазиите ѝ спряха дотук, защото не можеше да си представи какво ще последва, но тя „пренави лентата“ и започна отначало.