Първото, което усетиха в следващото измерение, бе горещината. Видяха, че са стъпили върху малък остров в море от лава. Пътеката бе накъсана на различни островчета. Край тях се стрелкаха крилати същества, които не можеха да се сравнят с нищо познато — чифт червени очи, люспи от злато, петвърхи опашки, спираловидни рога, пищни форми. От време на време се долавяха звуци на шумоляща коприна, шепот, гърлен смях, неразбираеми думи. Но Дилиън и Абвима гледаха право напред и не отклоняваха вниманието си, докато съсредоточено прескачаха от плоскост на плоскост. Със следващата стъпка на Абвима обаче единия камък леко поддаде и земята се разлюля. От лавата се подаде връх, а в следващия момент от кипящата лава бе изплувала кула, така висока, че стълбите, които я обикаляха и евентуално водеха до скрита на върха врата, просто се губеха от поглед.
Изходът бе приел форма на огледало, което двамата с облекчение прекрачиха.
Озоваха се на същата площадка, а след пристигането им колоните отново се стопиха. Дилиън объркано се озърна. Всичко си беше същото — дървото, плочите, горичката — но вместо каньона и планинската верига наоколо бушуваше черно море. Пръските му достигнаха до скалите и ги покриха с хлъзгаво мека пяна и зелени водорасли. Плащът на Дилиън бе мокър от неприятно солената морска вода; ботушите им шляпаха несигурно.
Момичето бутна младия принц и му посочи към връх Сомолез.
Сега той не беше само гола скала. Там се издигаше висок, тъмен замък. До него отвеждаше същата черна просека, която ги бе превела през измеренията. Абвима и Дилиън тръгнаха към него, а под стъпките им хрущяха миди и корали.
Масивните порти бяха леко открехнати. В главния коридор бе тъмно, единствената светлина се процеждаше от две спираловидни бели свещи. Подът бе гладък, но безшумен. Никакъв звук не подсказваше, че в обителта има живот.
Въздухът се раздвижи. Миризмата на море се смеси с дъха на восък и нежен женски парфюм. Централните стълби тръгваха от центъра на следващата зала. Еднопосочният коридор нямаше врати, а само три картини и пет огледала. В тази зала имаше скулптури и релефи, пода бе многоцветна мозайка със сцени от някакви битки между нечовешки същества. Стените бяха огледални и отразяваха сюжетите. Постепенно огледалните образи се замъглиха и фигурите се размърдаха оживели.
Двамата наблюдаваха войни, проведени в навечерието на създаването на света — изначалният конфликт между силите бе ослепителен в огромната мощ, настървена сила и уверена стремителнина, която противниците влагаха, стремейки се да надделеят един над друг.
— Боже Сътворителю Рил, що за място е това? — прошепна принцът потресен.
— Дилиън, не ги гледай. Трябва да бързаме!
— За какво? Не разбираш ли, че това тук ни показва нещо, което никой друг не би могъл да знае? Истината за създаването на всичко!
— Това не са тайни за очите на смъртен. Това е скритото знание за Сътворението, за божествеността, която ти е чужда и до която не можеш да се докоснеш дори в най-висшата си степен на усъвършенстване. Не ти е позволено! Сега сме тук за друго. Да унищожим яйцевидния кристал на Млада, защото той е връзката й с Мрака.
Тя млъкна и впи очи в неговите. Вдигна ръка и го погали по лицето.
— О, мой Дилиън! Спомних си. Толкова дълго чаках…
— Дилиън! — Възклицанието дойде от върха на стълбите. Двамата стреснато се обърнаха.
Млада беше развълнувана и протегна ръце към него. Тогава очите й се спряха по-обстойно на лицето на жената до него. Тя мигновено настръхна и изсъска:
— Ти! Как смееш…?!
Ръцете й се стрелнаха и описаха неразбираем жест. Между пръстите й се оформи черно кълбо, което с един-единствен замах се отдели и политна към Абвима.
Тя отстъпи назад и се спъна. Кълбото я удари и тя падна в безсъзнание.
— Какво пра… — Тя го прекъсна с махване на ръка.
Доколкото можа да долови първоначално, нямаше много светлина където и да се намираха. Зрението му бе замъглено, но след като примигна два-три пъти черните кръгове изчезнаха.
Намираше се в малка кула, която имаше един-единствен прозорец към света, който, както изглеждаше бе много мрачен.
Слабата светлина на факлата със зелен пламък правеше сенките бледи и несигурни. В средата на стаята, чийто под бе украсен само с един червен символ, имаше сияещ черен кристал с яйцевиден овал. Беше поставен на стойка, съставена от висящи във въздуха окръжности. Камъкът бе олицетворение на най-ужасяващата и първична тъмнина. Той беше беззвездна и безлунна нощ, мрак, какъвто рядко се среща дори и в най-скритите кътчета на Вселената, която със своите безброй слънца и галактики би изглеждала и искряла както първия ден от възникването си. Този камък, побиращ се в две шепи, изсмукваше всяка капка светлина в пространството на кулата.