Момичето отстрани изпищя, но младежът не разбра защо. След това подът се удари в лицето му. Той остана да лежи безмълвен, а Млада изтегли оръжието. Бликна кръв.
— Много добър воин си, но воини талантливи — колкото щеш. Ти си ценен по един много по-специален начин, но не можеш да го разбереш. Всичко можеше да свърши по-различно. Имаше начин да дойдеш с мен. Разбира се не в този свой образ.
Млада измърмори някакви думи и пред нея се появи огромна, дебела книга с мътна чуплива подвързия. Тя отвори определена страница. Започна да чете и чертае, а камъкът усили шептенето си.
Дилиън извъртя глава към сестра си, която плачеше, седнала на трона и се опитваше да се освободи. При това негово движение кръвта бликна по-силно. На него му стана студено, но не го болеше. Стори му се, че забравя да си поеме въздух.
Той събра последните си сили и протегна ръка към сестра си, а сините й очи го пронизаха с дълбочината си.
— Подай ми ръка, Дилиън — шепнеше в този момент царкиня Млада, надвесена над умиращия воин.
След това времето сякаш се обърка и хода му се ускори.
— Не! — изкрещя Лазара и скочи, сграбчила меча на брат си. Оковите се стопиха и тя се хвърли напред.
Млада вдигна очи изумена. Реагира светкавично и хвърли няколко магически мрежи, но те не достигнаха до Лазара, стопени от мощното й излъчване.
Другото беше неизбежно.
Със силен вик Лазара вложи цялата си душа и физическа сила, и стовари меча върху жужащия къс кристал. Той се пукна и се счупи като стъклено топче.
Изви буря. Тя дойде от онова тъмно и мъртво прозорче, което гледаше към непредсказуемото. Навън. Към Границата. Ураганът обви тялото на демона и го засмука.
— Защо? Какво направи, Дилиън? Дилиън, моят единствен…!!!
Всичко, което успя да каже преди вихрушката да я погълне, бе за него.
В кулата останаха само двамата.
Лазара повдигна главата на брат си и му се усмихна. Беше се погрижила за раната му. Сега само го болеше.
Той я огледа. Това си беше тя, Абвима — Лазара. Червената й коса блестеше… с леки руси оттенъци.
Лазара приличаше на майка им.
— Хайде. Да тръгваме към дома.
Бризът довя повея на лятна омара и водорасли. Небето бе чисто и озарено от сияйната ласка на две слънца.
На единственото островърхо прозорче кацна водна чаеная и любопитно примигна с жълтите си очички.
6.01.1999