Неусетно отчаянието й я бе отвело до него. Дали се спъна, или падна от страх, сама не знаеше. Коленичи в краката му.
— Ваше Височество, Вие трябва да научите нещо!
Той се усмихна смутено и сведе глава към непознатата червенокоса девойка. Хвана я за ръката.
— Но недейте коленичи пред мен, изправете се!
Тя вдигна очи и ги впи в неговите. Погледът й го прониза, а ръцете й стискаха силно неговата. Не се изправи, а заговори тихо.
— Не се страхувайте от мен — прошепна тя, защото усети тръпката, преминала през тялото и очите му. — Вие не бива да ходите при царкиня Млада. — Той се дръпна рязко, но тя го държеше здраво. Ако го изпуснеше сега, щеше да го загуби напълно. — Чуйте ме! Тя не е никаква царкиня или могъща владетелка. Тя е нещо, за чието съществуване вие дори не бихте могли да предполагате. Нуждата й я подтиква към вас, за това, което й предстои, за завръщането й там, откъдето идва. В другите светове, в другите пътища, от които е била прогонена. Вие сте ключа на освобождаването й, защото сте силен, притежавате магическа дарба…
— Какво…не… — простена Дилиън.
— …която е много мощна, защото е първична и без разклонения. Тя има белег на ръката си — половината от кръгло слънце — а вие имате другата половина на своята длан. Щом се свържат в едно, вие ще умрете.
— Коя сте вие? — Той не можеше да помръдне от вцепенение.
— Свилената одежда й трябва, за да се върне у дома си, в Мрака.
— Коя сте вие? — Гласът му бе не по-силен от шепот.
— Казвам се Лазара — отвърна тя и закри уста с ръката си. Пусна го.
Мъжът отстъпи назад като опарен. Думите й му причиниха изгаряща болка. Той загуби досег с реалността и представата за нея. Причерня му. Хвана коня за поводите и побягна към пристанището.
Мракът се сгъсти, тишината се напласти и гласовете заглъхнаха.
Тя отново се появи от тъмнината, все така красива и усмихната. Този път беше облечена в златоткана червена рокля, а на ръцете си носеше ръкавици. Косата й бе прибрана в сложна прическа.
— Дилиън, ти си болен! — възкликна тя и приседна на леглото, където той лежеше.
— Не съм, но днес видях едно момиче. Не мога да опиша дори какво ми каза то за теб и…
— Ти си омагьосан — прошепна уплашено Млада, държейки ръката му. — Усещам как те е изгорило докосването й. Тя е онази вещица, просъществувала чрез легендите за Леговищата на Мраковестниците, които властват в бурни нощи и пълнолуние. Наистина имаше пълнолуние на Форвила вчера, но няма сила, която да предпази от подобни същества непокварените от зло. Тя трябва да умре, на свобода е. В царството ви има вещица, Дилиън.
— Но тя… тя не би могла…
— Ти си болен и ще продължиш да боледуваш, защото магията не се лекува с отвари. Освободиш ли се от източника й, отива си и страданието. Убий я. Ти, сам, със собствения си меч.
Царкинята се наведе и целуна устните му. Главата му се замая, нахлу горещина. За миг му се стори, че черни облаци замъглиха очите й, ала тя погали косата му… и изчезна…
… „ела при мен“… „тя трябва да умре… ти, със собствения си меч“… С едно премигване настъпи промяната. Мракът се завъртя, а той се озова в тъмна кула… единствената светлинка се процеждаше от кристал, поставен в средата на сложен символ… непросветляем черен кристал… струи светлина… но той поглъща светлината, тя представлява сноп лъчи в огледалната му сърцевина… писък, който се вряза в съзнанието му, чудовищен, животински рев… Остана само болката…
— Майчице! — изкрещя Дилиън и скочи от леглото. Беше плувнал в пот.
След малко вратата се отвори и в стаята му влезе Сирала със светилник в ръка. Носеше ленената си рокля, само се бе наметнала с плаща. Прибираше се в покоите си. Всъщност в момента той нямаше никаква ориентация спрямо времето. Знаеше само, че е тъмно и студено.
— Дилиън?
— Тук съм.
Светлинката се насочи към масивното резбовано кресло пред камината, от която лъхаше хлад. Дилиън беше мокър. Чистеше меча си с маслено парче кожа.
Сирала клекна пред него и потърси очите му. Постави ръка на лицето му.
— Ти си болен. Какво ти е?
Той дръпна ръкава на ризата си и й показа ръката си. Очите му не се откъсваха от нейните.
Над лакътя ръката му бе зачервена от изгаряне, което имаше формата на пламък. Сирала ахна и повдигна ръкава още по-нагоре. По рамото му също имаше рани, които продължаваха и по гърба. Младата жена го издърпа и съблече ризата. Белезите му кървяха, но Дилиън сякаш не усещаше болка. Продължаваше да лъска оръжието с неестествена съсредоточеност.
Тя притвори очи и притисна главата му към гърдите си. После повдигна брадичката му и се взря в потъмнелите му очи.