— Откъде са тези изгаряния?
— От вещицата, която аз ще убия още сега, за да спася…
Тя трепна, но се овладя и се отдръпна от него. Махна меча от коленете му и прошепна с непоколебим глас:
— Никъде няма да ходиш. Сънувал си нещо объркващо, но никого няма да убиваш.
Тя излезе, но не след дълго се върна и се зае с раните му. Той беше безчувствен. Не можеше да се оттърве от натрапчивите спомени, от образа на онова момиче. Разбираше, че Сирала му говори, но не успяваше да допусне думите й до себе си. Той изпи безропотно отварата за болката, но не му се искаше да я подтиска, за да му напомня за отмъщението. Единственото успокоение остана сестра му, когато приседна до него на един стол и продължи да го гали и след като заспа.
Когато се събуди слънцето още не беше изгряло и навън цареше призрачен сумрак. Сирала беше лежала до него и се надигна, когато той се размърда.
След половин час Дилиън препускаше по все още смълчаната улица с трима стражи към дома на момичето. Той разбра, че тя в действителност се казва Абвима и брат й Зекелниш е във войската на Талитат. Той беше заминал в ранните часове на утрото с хората си. Дилиън се чувстваше замаян, думите на Млада се повтаряха ясно и непрекъснато в главата му. Той така и не можа да разбере какво се случи след като тя изчезна, но страхът от магьосницата, която знаеше името на сестра му, замъгляваше разума по-силно. И в същото време дълбоко в себе си той вече бе престанал да изпитва онази заинтригуваност от предстоящата среща с Млада. Нещо съвсем слабо бе започнало да трепти в ума му.
Но не, проклети зимни елементали! Тя беше права, само вещица, с нечистата й сила, може да знае това. Дилиън не вярваше, че Млада, царкинята — господарка, която познаваше чрез сънищата си от десет годишен и с която живееше през нощите желае смъртта му. Беше му трудно да свикне с това, че двамата се сънуват взаимно и общуват така, сякаш са заедно, но бе продължило толкова дълго, че той дори не се замисляше за особената им връзка. Той вярваше в божествената въплътителка на сънищата и тя бе една от приказните свръхсили, за чието съществуване той бе убеден. И все пак едва сега се зачуди що за сънища бяха това? Младият мъж дори знаеше дните, в които тя се появяваше.
Няколко души се загледаха подире им.
Близо до къщата имаше кръчма. Чаткането на копитата по калдъръма предизвика интереса на трима окъсняли гуляйджии. Те изведоха конете си от двора и побързаха да се потулят.
В отговор на почукването на вратата се показа майката на момичето, но Дилиън усещаше, че Абвима вече я няма. Жената се поклони пред принца, но той почти не чу последвалия разговор. Кимна разсеяно на хората си и потегли към замъка.
Южната част на владенията на Селвей преминаваха в иглолистна гора. Дилиън я познаваше много добре; беше предпочитана обител на сестрите му и на Талитат. Иглолистните дървета бяха много гъсто разположени, а земята бе покрита с килим от ситни игли, който попиваше почти всякакъв външен шум, с изключение на този на самата гора. Нерядко околността бе огласяна и от долетяло отдалеч ехо и нежен шепот на плискаща се вода. Въздухът бе застинал, пропит с влага и дъх на смола.
Дилиън я долавяше, тя беше близо и го чакаше. Не можеше да е друго, но беше сигурен — „чуваше“ присъствието й.
След малко излезе на слънчева поляна в сърцето на горичката. В средата имаше пречупен на две бор, а дънерът му се бе срастнал с пъна на отдавна отсечено дърво. Борът се бе скършил при ураганна буря, в навечерието на шестнадесетгодишния рожден ден на Дилиън. То бе единственото пострадало дърво през тази нощ, запомнено то младежа с особена смесица от въпросителни и възхита.
Абвима седеше на пъна и решеше огненочервената си коса. Беше облякла позахабена синя риза и черни панталони от вълна. На краката си носеше удобни чизми от биволска кожа. Беше красива.
Той скочи от коня и пристъпи неуверено към светлината. Сърцето му биеше до пръсване.
Тя го погледна и на устните й трепна усмивка.
— Как са изгарянията Ви?
— Болят.
— Знам. Ти си мислиш, че аз съм те наранила. Но това е невярно. Изгарянията са от Млада, когато те докосна, а раните — от Пазителя на кулата.
— Ти първа ме докосна.
— Аз държах другата ти ръка.
Той изтегли меча си.
— Знаеш ли, че Селвей не вярват в магьосници? Такива като теб са осъдени на смърт.
— Не — поклати глава девойката, — вие не почитате магьосници, а аз съм осъдена на смърт от Млада.
— Я, спомена името й. — Той пристъпваше бавно, жажда изгаряше устните му. — Ти не би могла да знаеш за нея, ако не беше вещица.