— Не съм вещица, но също я сънувам.
Дилиън се обърка.
— Сънувам я от единадесет години. Сънувам вас двамата. Но всичко се промени, когато тя пожела да се срещнете. А освен това, как може да подкрепяш неуважението, таено в семейството ти към необятността на подобни умения и сила, каквито съдържа магията, щом ти също притежаваш тази дарба?
— Това не е вярно! Никой от Селвей не е бил магически притежател.
— В такъв свят живеем, Дилиън, че във всяко семейство рано или късно се ражда магьосник, и то талантлив. Така е устроена Лирика. Силата просто се излива върху ни, наслоява се и ние в крайна сметка я приемаме и се научаваме да боравим с нея. Много могъщи възли минават оттук и голямо е противоречието и съревнованието на магията. Затова ти си специален. Как мислиш, че би бил възможен този ваш контакт чрез сънищата, ако не с магически средства?
Дилиън се вгледа в нея и прошепна:
— И ти ли имаш такива способности?
— Да, за съжаление. Странните сънища и видения бяха, може би, причината да не съм много уважавана от майка ми. Но всичко това е без значение сега. Аз и без това никога не съм се чувствала никъде у дома си.
И двамата замълчаха, но след малко принцът попита:
— Защо каза, че името ти е Лазара?
Тя погледна в очите му и поклати глава:
— Не зная.
— А откъде беше сигурна, че ще те последвам и ще те намеря тук? — Абвима повтори жеста. — И това ли не знаеш? Какво знаеш тогава?
— Че трябва да дойда с теб.
— Какво?! — Той невярващо се взря в нея. — Не може и дума да става. — След миг се усмихна. — А защо пък не? Нека получиш възмездието си от тази, която накара мен да го направя.
— Това няма да се случи, тъй като ти ще ме пазиш. А аз ще защитавам теб, защото така трябва.
Дилиън не каза нищо. Само я гледаше.
— По-добре да тръгваме. Ако сме достатъчно бързи, ще стигнем до върха преди да се стъмни.
— От къде знаеш къде отиваме?
— Била съм там. Не помня пътя, но съм сигурна, че няма да сгреша.
— Кога?
Тя прибра гребена си и взе малката си торба от земята.
— Не знаеш.
Абвима тръгна на север, но се обърна и подвикна на Дилиън:
— Това дали ще дойдеш с мен или ще продължиш сам е без значение. Пътищата ни обаче са едни и същи, защото и аз отивам при Млада. Ако обаче усетя, че ме мислиш за вещица, бъди сигурен, че ще те убия със собствения ти меч, колкото и да си ценен. Ще стане толкова бързо, че дори няма да те заболи. А аз съм добра с меча, повярвай ми. Никой не може да се подиграва с мен. Пък било то и принц на Селвей.
Пътят през гората беше труден, но спокоен. Докато се изкачваха, времето се заоблачи и ги обгърна приятен сумрак. Въздухът бе студен, а вятъра, макар и режещ, не можеше да проникне дълбоко в девствените усои. Следобед стигнаха буйна планинска река. Облачността близо до върха се увеличи и закапа дъжд. Двамата решиха да останат и да пренощуват, защото се стъмваше.
Настаниха се в пръстена, образуван от стволовете на пет вековни секвои. Конят на Дилиън се отдалечи и отиде да пасе по-близо до водния източник.
Дилиън постла наметалото си върху сухите иглички и отиде да потърси малко пресни корени. Намери грудки на папратова камбанка и гъби-жълтотреви, които се нуждаеха от вече повяхнала трева, за да поникнат. Покрай реката имаше много открити пространства, където растяха цветя и храсти.
Когато се върна, Абвима вече бе запалила огън. Извади от торбата си малък къс кинжал с негравирана ръкохватка и парче сухо месо, увито в бяла кърпа, след което отряза няколко парчета и подаде едно на Дилиън. Със своя кинжал той обели гъбите и корените и ги наниза на подострена клечка, която постави за малко в огъня, докато се опърлят на пламъците. Абвима мълчеше, но не откъсваше очи от него. Докато го наблюдаваше как леко завърта пръчката, се подсмихна и сведе очи, за да не го притеснява. Той се смущаваше от нея и не знаеше какво да й каже, въпреки че цял ден се бяха движили заедно. Доверяваше й се, макар и не напълно, но тя излъчваше някаква успокояваща хармонична увереност. Дилиън повече не беше помислял за магии.
Не говореха и докато се хранеха. Той се улови, че се взира в кристално сините очи и че несъзнателно на устните му трепваше усмивка. Мислеше си, че ако Лазара беше тук, тя би изглеждала точно така.
Щом от огъня останаха трепкащи въглени, Абвима легна на наметалото му и се зави със своето. Той постоя край жаравата и едва после се намести в другия край. Боляха го изгарянията и отказа предложената половинка от наметалото. Не искаше нищо да го докосва, но най-вече го мъчеше жаждата. На два пъти мокри лицето си в близката вода.
— Боли ли те?
Гласът й бе тих шепот. Той току-що се беше отпуснал по корем и не намери сили да я погледне.