— Не. Спи. Нищо ми няма.
Тя замълча. След малко пак се обади. Той мислеше, че тя е заспала.
— Не исках това да ти се случва. Не ми е лесно да го понеса, защото знам, че аз съм виновна. Не трябваше да ти казвам нищо. Нямаше да последва друга среща.
Дилиън се унасяше, но някак си успя да проумее думите й. Млада го беше посетила две вечери поред. Това никога не се беше случвало. Точка. Мисълта му секна и той потъна в съня.
— Дилиън — каза сякаш на себе си Абвима, — това повече няма да се случи.
До върха остана съвсем малко, растителността оредя и на нейно място се заредиха нискостеблените дървета, треви и храсти, които коренно бяха променили формите си, поради постоянните пориви на студени и топли ветрове.
Беше започнало да просветлява, но слънцето още не бе изгряло. Всъщност може би беше, но на тази височина и при обграждащите ги планински върхове беше трудно доловимо. От време на време прехвръкваха снежинки и двамата се увиха по-плътно в плащовете си. Тук горе нямаше почти никакви пътечки, но теренът не затрудняваше хода им и яздеха често, даже по твърде стръмни и криволичещи участъци.
По време на поредния преход Абвима изведнъж скочи от коня. През цалото време тя се ориентираше безпогрешно и следваше посоката без отклонения. Тя знаеше къде отива, но Дилиън не беше казал нищо. Единственото, което Млада му бе прошепнала бе, че пътят върви все на север и че той трябва да върви сам до връх Сомолез, където бе замъкът й. Там, където гората свършваше, имаше едно дърво, усукано в посока изток, а на изток, над голяма скална плоча по изгрев слънце въздушните реки долитаха, понесли в микроскопичните си частици материята на двете колони — пътят към владенията й.
— Близо е. Там, напред — прошепна младата жена.
Той слезе и поведе коня. Продължиха пеша.
Някак рязко и неестествено гората напред просветна, сякаш озарена не от едно, а от шест слънца. Макар че нямаше толкова дървета, в далечината се бяха струпали борчета, някои от които зелени, а други потънали в сняг. Двамата забързаха нататък.
— Хайде, принц Селвей. — Направи му знак да я последва. — Време е.
Той въздъхна и се подчини безмълвен.
Те излязоха на открито и затаиха дъх.
Огромна плоча от гранит се бе надвесила над дълбок каньон, а насреща се разгъваше планинската верига Драккес, която разделяше първия континент на Лирика на две части и се простираше от океан до океан. Една съвършена плетеница от върхове, около куполите на някой от които имаше пръстеновидни дворци. Там, на връх Радензам, се раждаха драконите, а в по-ниското живееха Дракозащитниците, техните най-древни пазители. Но човешкото зрение, дори в невероятното си съвършенство да прониква до най-незабележимите детайли и да събира всички съществуващи нюанси на цветовете под слънцето, не можеше да обхване планините, първи появили се при създаването на света. А човешкият живот, добиващ смисъл чрез разума и логиката на съзнанието, не би бил достатъчен от първия до последния ден, за да обходи обиталището на господарите на небесата.
Духаше остър вятър, но не това накара Дилиън да потрепери. Почти не виждаше върховете, скрити високо в облаците, а само предпланинските части, покрити с вечнозелена растителност в ниското и заснежени във височина. Дилиън видя и два вулкана, а също и три почти незабележимо плъзгащи се ледника.
Въздушните течения се пресичаха в обща точка, при връх Сомолез. Едни бяха леденостудени и носеха аромат на сняг и здрав студ, други бяха топли и носеха дъха на морски соли и миди, трети се кълбяха във влажна мъгла, напарфюмирана с тичинков прашец от момини сълзи, и още топли течения с мирис на чай, на жито и на люляци, студени ветрове, носещи къдрици от слънчева светлина и дъга след летен дъжд. В този почти гол, скалист и заснежен връх се събираха благоуханията на цялата природа, доловена през краткия живот на смъртните.
Дилиън се огледа. Беше невероятно, но облачността спираше там, където свършваше растителноста. Над главите им небето бе кристално синьо и прозрачно. Двамата устремиха погледи към тъмния каньон. По дължината му видяха два моста. Единият бе въжен и се люлееше доста впечатляващо от въздушните течения в теснината. Другият беше каменен, украсен със статуи и арки. Колоните, които го крепяха, се спускаха дълбоко към стърчащите от някогашното речно легло скали.
Светлината се усили и вниманието на двамата бе привлечено от появата на дневното светило иззад веригата на Драккес. На Дилиън му се струваше, че на това място никога не изгряваше слънце, защото сякаш не бе възможно да се пребори с непреодолимата изсечена стена от гладки, вечни скали.