Когато Милена щеше току да улови друга улица, тя видя на желязната чешма, че се миеха няколко солдати; неволно фърли очи на тях, като че искаше в тях да види мъжа си, макар че тя хубаво знаеше, че мъжът й не може да бъде тука. Но пак това не биде напразно. Тя видя един от солдатите с отхлупена назад шапка, който си обрисваше лицето с кърпа, и го позна. Той беше от село. Тя тичешката отиде към него.
— Димитре? — извика тя весело.
— Добре дошла, Милено!
Войникът я присрещна и й подаде ръката си. Първата дума на Милена беше за Стояна: виждал ли се е скоро със Стояна, как е Стоян, и му разправи как го дирила, но бил отишъл с капитана си на бани…
Войникът я изгледа позачудено.
— На бани? — попита той.
— Ами на баните, с капитанина си и с жена му.
Димитровото лице доби недоверчиво изражение.
— Наздраво знаеш ли, Милено?
— Та нали ти аз думам, Димитре? Оная жена, старата, няма да ме лъже?
— Как? Чудно… Та той излязъл из болницата? — извика войникът.
Селянката го изгледа сърдито.
— Та ти сънуваш, ти нищо не знаеш, Димитре? От болницата Стоянчо е излязъл още миналата година… А сега слугува при капитанина, в къщата му, и капитанинът го завел със себе си на баните. Та един час нали приказвах със старата жена?
Милена във вълнението си не бе разбрала, че госпожата беше й говорила предположително, колкото се касаеше за Стояна.
— Ще се завърнат след две недели!
Войникът климна с глава отрицателно. Той разумя заблуждението на Милена, стана му много жално за нея. Но строгостите на войнишкия живот затвърдяват чувствителността на сърцето и той каза без забикалки:
— Какво ми пееш ти, Милено? Стояна го занесоха на болницата още преди петнайсетина дена. Зле бил, казват. Я по-добре иди да го видиш, хазър си тука… Хай иди, поздрави го и от мене… Хей, там болницата… Прощавай…
И Димитър, като й разправи посоката на болницата, се затече да стигне другарите си, които се бяха запътили към казармата.
Краката на Милена се подкосиха. Светът фана да й се върти пред очите и мислите й се забъркаха… Тия страшни думи на Стояновия другар изгониха всичките благи чувства и сладка увереност в душата й. Тя не знаеше защо, но Димитровото съобщение миришеше така на истина, на най-страшна истина, боже! Страшно й беше сега. Като се посвести малко, тя се запъти като пияна, излезе на полето, на зелената равнина и видя белите сгради на болницата. Подир много лутане и разпитване там, тя узна към кого трябва да се обърне, за да пита за Стояна и да поиска да я пуснат при него.
— Как му е името на болния? — попита чиновникът, човек барачест и намръщен.
— Казах ти, я: Стоян го викат — отговори Милена със сфанат глас и с глава зашеметена от миризмите на болничните лекарства.
— Стоян, кой, чий? Името на баща му?
— Стоян Тасков. Таско думаха баща му.
— От кое село?
Милена обади името на селото.
— Кога е постъпил тука?
— Че знам ли? Димитър ми каза, че петнайсетина дена има от ка’го докарали тука.
Милена впери уплашена очи в лицето на чиновника, който фана бързо да прелистя някакъв тефтер, тя с трепет очакваше на всеки миг да я погледне и да й каже: „Тука е!“ И тя виждаше вече с трепет в ума си Стояна на леглото, изсъхнал, пожълтял от страдания, щото мъчно може да го познае.
Две-три минути чиновникът търси с начумерено чело, па най-после каза:
— Няма го тука, не е постъпал тука такъв болник.
Сърцето на Милена се преметна от радост. Надеждата я съживи.
— Нали го няма тука? Оная старата жена право ми казваше, че е отишъл с капитанина си на баня в планината… Защо ме излъга Димитър, та ме уплаши? Аз знаех, че Стоян е далеко сега, аз знаех… знаех… — гълчеше радостно Милена на чиновника, като че искаше да дели с него щастието си…
Как й се видеше добър тоя човек сега! Макар и така начумерен и зъл от пръв път, пък стои някак си хубаво лицето му сега и ти се иска да го гледаш… Радостта й мяташе ясна пелена въз всичко, що я окръжаваше.
— Няма го тука! — повтори равнодушно чиновникът, като оттикна тефтеря и се залови за първата си работа.
Милена разбра, че нямаше вече тука работа, и излезе в двора. Гърдите й се разпуснаха на свободния въздух. На душата й беше леко и весело. Тя се запъти към вратата. Но в това време я извикаха от прозореца на кантората, отдето тощу-що излезе. Тя се извърна, па извика плахо: