— Изглежда наистина отдавна не сте се виждали.
Гласът отсреща беше толкова сив и уморен, че Анжела изведнъж съжали, че се е обадила. Стана й неприятно… и кой знае защо, страшно. От смущение тя започна да говори, сякаш се оправдава:
— Разбирате ли, известно време бях в чужбина и скоро се върнах, и вчера…
— Разбирам, госпожице — прекъсна я ненадейно слушалката. — Щом сте били в чужбина, разбирам… Значи не знаете…
Над таблото със звънците на домофоните пърхаше бяло ъгълче на недозалепен лист…
Виктор направи още няколко крачки, преди да разпознае какво пише върху него.
Дъхът му спря като след жесток удар в стомаха, усети, че му притъмнява, иглички от изтръпване полазиха върховете на пръстите нагоре към сърцето и в устата се появи нещо като сладникав привкус на упойка.
През немигащите от ужас очи, право в съзнанието му крещяха черните букви:
Тя се усмихваше от снимката си на некролога към падналите на земята цветя.
— Разбирам, госпожице — прекъсна я ненадейно гласът отсреща. — Щом сте били в чужбина, разбирам… Значи не знаете…
Анжела отдръпна глава от слушалката и се втренчи недоумяващо в нея. Стресна я тонът на говорещия — не можеше да разбере мъж или жена, толкова безцветен бе гласът, ала в него имаше нещо зловещо, нещо обречено, нещо горчиво…
— Какво не знам…?!
— Виктор почина.
Стаята сякаш се олюля от земетресение. В ушите й писна, зашумя, забуча и тя едва долови какво продължаваше да й говори телефонът:
— Днес са точно шест месеца, момиче. Преби се нашето дете… Падна от фасадата на един блок. Той това подработваше. И не се опази… Чудно… До днес имало хора, които го мислят за жив. Съжалявам, момиче. Бъдете здрава.
Последва щракване и влудяващи сигнали запяха:
заето… заето… заето…
1997 г.