— Ами ако те насили баща ти и те даде другиму. Той не знае, че…
Мария го пресече:
— Той сега е още по-зле…
— Не мога ли отпи при него? — Аз ще му кажа…
— Недей, остави; сега той не може те и чу!…
И той напусна селото.
Отначало, в тежкия войнишки живот, който го грабна, той не можеше да забрави Мария и по цели нощи, легнал на коравия казармен одър, мислеше за нея. Ала тежката участ, на която е орисан войникът, полека-лека вкамени и неговото сърце; той почна да изстива към миналото, към скъпия образ на хубавата девойка. Новият живот бе тъй сух и тъй развратно съблазнителен… По едно време той чу, че бащата на Мария умрял; по-подир — че Мария станала ратайкиня в града, но тези вести минаха през главата му, без да оставят някакви дълбоки следи. Казармата бе вече наложила своя хладен печат върху душата му — и всичко изчезна в мрака на забвението…
При тия спомени стана му още по-мъчно. Той погледна за последен път на играчката, която вече излизаше подир цигуларите, и тежко въздъхна.
— Момче, едно вино! — глухо извика той и взе да обръща по-често и по-често чашите, които непрестанно му носеше кафеджията… Образите на миналото, които преди малко смущаваха душата му, почнаха да се замъгляват; отново се спусна пред него пердето на времето. Той пое с разтреперана ръка последнята чаша, вдигна я и с някакво отчаяние я изля в запенените си уста. Безкрайната тъга биде удавена в спирта, сърдечните болки изчезнаха и той тихо заспа на каменната маса…