Фалкън не вярваше в тези думи. И преди бе чувал този довод и имаше резерви по отношение на него.
— Така или иначе — продължи Бренър, — някои от тези звукови вълни са дълги цели сто ярда! Дори и кит не може да ги издаде. Но от друга страна няма как да не са от естествен произход.
Парадоксът изглеждаше логичен! Вероятно физиците щяха да предложат някакво обяснение. Как ли би реагирал един сляп извънземен на звуците, издавани от разбунтувано море, от гейзер, вулкан или водопад? Вероятно щеше да ги припише на някой голям звяр.
Час преди изгрева, гласовете от глъбините замряха и Фалкън се зае с подготовката за началото на втория си ден тук. „Кон Тики“ вече се намираше само на три мили от най-близкия облачен слой. Външното налягане се беше покачило с десет атмосфери, а температурата бе станала тропическа — тридесет градуса. Един човек би се чуствувал добре тук, дори и ако разполагаше само с дихателен апарат и с подходяща смес от хелий и кислород.
— Имаме добри вести за теб — съобщиха от контролния център малко след зазоряване. — Облаците се разпръскват. До час частично ще се изясни. Но се пази от завихряния.
— Вече забелязах това — отговори Фалкън. — На какво разстояние ще мога да виждам?
— Поне дванадесет мили, до втората облачна покривка. Тя обаче е постоянна. Никога не се разкъсва.
А освен това е и извън обсега ми, рече си Фалкън. Там долу температурата навярно бе над сто градуса. За пръв път пътешественик с балон му се налагаше да се тревожи не от височината, а от това, което е под него.
След десет минути успя да види онова, което контролният център вече бе наблюдавал от по-удобната си позиция. В близост до хоризонта настъпи промяна в цветовете и облачната покривка се разреди, стана неравна сякаш нещо я бе разкъсало. Фалкън засили топлоотдаването на своята малка ядрена горелка и се издигна с три мили, за да си осигури по-добър поглед върху нещата.
Небето под него се проясняваше бързо, сякаш някой бе разчупил твърдата му черупка. Пред очите му се откриваше пропаст. Миг по-късно се понесе към ръба на облачен каньон, дълбок дванадесет и широк шестстотин мили.
Под него се простираше нов свят. Юпитер бе свалил един от многото си воали. Вторият облачен слой, на недостижимо за него разстояние, бе много по-тъмен от първия. Бе почти тъмнорозов и странно изпъстрен с отделни малки керемиденочервени островчета. Всичките имаха овална форма и бяха разположени в посока изток-запад, съвпадаща с тази на преобладавашия вятър. Бяха няколкостотин на брой, с почти еднакви размери и напомняха на Фалкън малките пухкави облачета на земното небе.
Намали подемната сила и „Кон Тики“ започна да се спуска към разпадащия се облачен хълм. Едва тогава забеляза снега.
Във въздуха се образуваха бели снежинки, които бавно се носеха надолу. Времето бе прекалено топло за сняг. Пък и на тази височина нямаше и следа от вода. Освен това, нито блестяха, нито светеха докато падаха в бездната. Когато няколко от тях попаднаха върху инструмент, разположен близо до главния илюминатор, Фалкън видя, че те имаха мътнобял цвят и очевидно не бяха кристални. А бяха и много големи, с размери от няколко инча. Приличаха на восъчни и Фалкън реши, че навярно е така. В атмосферата около него се осъществяваше някаква химическа реакция, която кондензираше въглехидратите, плуващи във въздуха на Юпитер.
На около шестдесет мили пред него в облачния слой започна да става нещо. Малките червени овали се местеха и образуваха спирала — познатата схема на циклоните, така често срещани на Земята. Въртопът се оформяше с изумителна скорост. Ако това бе буря, Фалкън можеше да има големи неприятности.
И тогава безпокойството му се смени с учудване и страх. Това, което се зараждаше по траекторията му, въобще не беше буря. От облаците изникваше нещо огромно, нещо дълго цели мили.
Предположението, че и то представлява облак, буреносен облак, зараждащ се в ниските слоеве на атмосферата, продължи само няколко секунди. Не. Това беше твърдо. Пробиваше си път през розовата покривка подобно на изникващ от глъбините айсберг.
Айсберг, плуващ във водородна атмосфера? Това, разбира се, бе невъзможно. Аналогията обаче не бе чак толкова неудачна. Фалкън фокусира телескопа върху загадката и видя, че тя представлява бяла кристална маса, изпъстрена с червени и кафяви ивици. Навярно е образуван от същото вещество, от което и снежинките, реши той. Планина, направена от восък. Скоро установи, че не е и толкова компактна, колкото изглеждаше в началото. Краищата й постоянно се напукваха и променяха формата си…