— Знам какво представлява — съобщи той по радиото на контролния център, който го засипваше с тревожни въпроси през последните няколко минути. — Това е маса от мехурчета… някакъв вид пяна. Въглехидратна смес. Кажете на химиците да я наблюдават… Момент!
— Какво представлява? — попитаха от контролния център. — Какво?
Фалкън не обърна внимание на френетичните молби от космоса и съсредоточи цялото си внимание върху образа в обектива на телескопа. Трябваше да внимава. Направеше ли грешка, щеше да стане за смях в цялата Слънчева система.
След това се отпусна, погледна часовника и изключи досадния глас откъм Юпитер V.
— Контролен център? — започна с официален глас той. — Говори Хауърд Фалкън от „Кон Тики“. Универсално време деветнадесет часа, двадесет и една минути и петнадесет секунди. Разположение: нула градуса и пет минути северна ширина и сто и пет градуса и четиридесет и пет минути дължина по система едно. Кажете на доктор Бренър, че на Юпитер има живот. И че е голям…
5. Колелата на Посейдон
— Радвам се, че бях опроверган — отговори по радиото доктор Бренър с бодър глас. — Природата винаги ни подлага изненади. Настрой камерата с дълъг фокус върху целта и ни предай колкото се може по-ясен образ.
Нещата, които се движеха нагоре и надолу по восъчните скатове, се намираха все още твърде далеч от Фалкън, за да ги огледа подробно, но навярно бяха много големи, за да се различават от такова разстояние. Почти черни на цвят и с формата на върхове на стрели, те се плъзгаха посредством бавни движения на целите си тела, така че приличаха на гигантски скатове, плуващи над тропически риф.
Може би бяха небесни говеда, пасящи по облачната мера на Юпитер, защото изглежда, се хранеха при тъмните, червенокафяви пукнатини на плаващите хълмове, наподобяващи изсъхнали речни корита. Отвреме навреме някои се насочваха към планините от пяна и изчезваха в тях.
„Кон Тики“ се движеше бавно единствено спрямо облачната покривка под него. Щяха да изминат поне три часа, докато стигне тези ефирни хълмове. Иначе се съзтезаваше със Слънцето. Фалкън се надяваше да не се стъмни, преди да огледа добре скатовете, както ги бе кръстил, а също и средата, в която те се движеха.
Трите часа изтекоха много бавно. През цялото време той държеше външните микрофони на максимална мощност, като се чудеше дали тук не може да открие източника на нощните звуци. Скатовете бяха достатъчно големи, за да ги издадат. Когато успя да ги измери по-добре установи, че при разперени криле широчината им достига почти сто ярда. Сиреч, бяха три пъти по-дълги от най-големия кит. Съмняваше се обаче да тежат повече от няколко тона.
Половин час преди залеза, „Кон Тики“ се бе оказал почти над „планините“.
— Не — отговори Фалкън на един от многото въпроси на контролния център за скатовете. — Все още не показват никаква реакция спрямо мен. Не смятам, че притежават разум — приличат на безобидни тревопасни животни. Дори и да се опитат да ме преследват, едва ли могат да достигнат моята височина.
Почувствува все пак известно разочарование, че скатовете не проявиха интерес към него, докато плаваше над пасбището им. Може би не бяха способни да засекат присъствието му. Когато ги разгледа и фотографира с помощта на телескопа, не забеляза по тях следи от сетивни органи. Създанията представляваха просто големи черни делтоидни форми, плаващи над хълмове и долини, само малко по-плътни от земните облаци. Макар и да изглеждаха твърди, Фалкън знаеше, че стъпеше ли някой отгоре им, щеше да се сгромоляса през тях като през тоалетна хартия.
Успя да огледа в близък план милиардите клетки или мехурчета, от които бяха изградени. Някои от тях бяха доста големи, с диаметър от порядъка на ярд, и Фалкън се замисли в какъв ли дяволски въглехидратен котел са били забъркани. Навярно атмосферата на Юпитер съдържаше петролни продукти, способни да задоволят потребностите на Земята поне за милион години.
Краткият ден почти си беше отишъл, когато премина над гребена на восъчните хълмове и светлината бързо угасваше по ниските им склонове. На западната страна нямаше скатове и поради някакви неизвестни причини топографията бе много различна. Пяната бе образувала дълги равни тераси, подобни на тези във вътрешността на лунен кратер. За миг му се стори, че са гигантски стъпала, водещи към повърхността на планетата.
На най-ниското от тях, непосредствено до облаците, които планината бе изместила, когато се устреми към небето, се намираше маса с овална форма с диаметър между една и две мили. Бе трудно да се наблюдава, тъй като бе малко по-тъмна от сивобялата пяна, върху която лежеше. Първоначално Фалкън си помисли, че наблюдава гора от бледи дървета, наподобаващи гигантски гъби, никога невидяли слънце.