— Благодаря. Вече знам. Кога ще ме настигне бурята?
— След около пет минути. Върхова мощност ще достигне след десет.
Някъде към хоризонта газова фуния, широка колкото Тихия океан, се устремяваше към космоса със скорост от хиляди мили в час. Гръмотевичните бури в долната част на атмосферата вече бяха започнали, но щяха да представляват дреболия в сравнение с яростта, която щеше да се развихри, когато бурята достигнеше радиациония пояс и той започнеше да препраща излишните си електрони към планетата. Фалкън заприбира всички инструменти, издадени извън капсулата. Други предпазни мерки не можеше да вземе. Щяха да изминат четири часа, докато го настигнат атмосферните потоци. Радиоизбухването, обаче, движещо се със скоростта на светлината, щеше да пропътува това разстояние само за една десета от секундата.
Радиомониторът, сканиращ всички диапазони, все още не показваше нищо необичайно. Шумовото равнище бе неизменно. Фалкън забеляза, че то започна постепенно да се повишава. Т.е., избухването набираше сила.
На такова разстояние не очакваше да види каквото и да е. Внезапно обаче проблясък от светкавица затанцува по източния хоризонт. Едновременно с това половината предпазители на капсулата изключиха системите си, осветлението спря и всички съобщителни канали затихнаха.
Опита се да помръдне, но не успя. Обхваналата го парализа не бе само психологическа. Стори му се, че е изгубил всякакъв контрол върху крайниците си, и усещаше нещо болезнено и парещо по цялото си тяло. Бе абсолютно невъзможно електрическото поле да успее да проникне в тази екранирана кабина. Въпреки това, над контролното табло сякаш се появи леко сияние. Съвсем ясно различи пукота, предизвикан от освобождаването на заряд.
След цяла поредица от трясъци аварийните системи заработиха. Предпазителите за свръхнатоварване се включиха сами. Лампите отново светнаха. Парализата на Фалкън изчезна така бързо, както се бе появила.
Хвърли поглед върху таблото, за да се увери, че всички системи функционират нормално, и след това бързо се придвижи до илюминаторите за наблюдение.
Не бе необходимо да включва контролните лампи. Кабелите, крепящи станцията, сякаш горяха. До главния носещ пръстен на гигантския балон, се проточваха в мрака сини електрически линии. Около някои от тях кръжаха ярки огнени кълба.
Гледката бе толкова странна и красива, че бе трудно да се съзре в нея някаква заплаха. Фалкън знаеше, че малко хора бяха наблюдавали кълбовидни мълнии, и че определено никой от тях нямаше да оживее, ако се наслаждаваше на тази гледка в земен балон, изпълнен с водород. Спомни си смъртта на „Хинденбург“, подпален от случайна искра при приземяването си в Лейкхърст през 1937 година. Както и преди му се бе случвало често, и този път ужасяващите кадри просветнаха в съзнанието му. Това тук не можеше да се случи, макар над главата му да имаше повече водород, отколкото в който и да е дирижабъл. Щяха да изминат поне още няколко милиарда години, преди да стане възможно запалването на каквото и да било в атмосферата на Юпитер.
Със звука, наподобяващ пържеща се шунка, каналът за свръзка оживя.
— „Кон Тики“, чуваш ли ме? Чуваш ли ме?
Думите бяха накъсани и изкривени, обаче разбираеми. Настроението на Фалкън се подобри. Бе възобновил контакта със света на хората.
— Чувам те — отговори той. — Електрическата буря бе силна, но повреди няма. Поне засега.
— Благодаря. Решихме, че сме те изгубили. Моля те, провери телеметричните канали — три, седем и двадесет и шест. Включи и телекамера номер две. Нещо не вярваме в показанията за йонизацията, съобщавани от сондите.
Фалкън неохотно откъсна очи от изумителното пиротехническо представление около „Кон Тики“, но отвреме-навреме продължаваше да стрелва с поглед илюминаторите. Първи изчезнаха кълбовидните мълнии — нажежените топки бавно се издуха, докато стигнаха критичните размери, и изчезнаха в безшумни взривове. Дори и час по-късно около откритите метални части по външната повърхност на капсулата все още имаше слабо сияние, а радиоканалите бяха наситени с паразитен шум и след полунощ.
Останалата част от нощта мина без каквито и да било събиия, ако изключим времето непосредствено преди зазоряване. Фалкън видя светлина, и тъй като идваше от изток, реши, че става свидетел на зората на Юпитер. След това обаче съобрази, че до нея оставаха още двадесет минути, и че сиянието, което бе забелязал на хоризонта, бе започнало да се приближава до него. То бързо се отдели от звездната дъга, бележеща невидимия край на планетата, и Фалкън установи, че представлява сравнително тясна ивица с ясно очертани граници. Сякаш под облаците шареше лъчът на огромен прожектор.