Тази медуза имаше диаметър повече от миля и десетките й висящи пипала бяха дълги стотици стъпки. Бавно се движеха напред-назад в пълен синхрон, сякаш създанието тромаво гребеше в небето.
Останалите обекти се оказаха по-далечни медузи. Фалкън последователно фокусира телескопа върху половин дузина от тях и не успя да открие различия във формата или размера им. Изглежда всички принадлежаха към един и същи вид. Запита се защо продължават да плуват лениво по тази орбита от шестстотин мили. Може би се хранеха с въздушния планктон, засмукан от въртопа.
— Даваш ли си сметка, Хауърд — това нещо е около сто пъти по-голямо от най-големия кит — заяви доктор Бренър, след като преодоля първоначалната си изненада. — И че дори и да представлява само торба с газ, пак би трябвало да тежи над един милион тона? Нямам представа каква може да бъде неговата обмяна на веществата. Би трябвало да генерира мегаватове от топлина, за да поддържа подемната си сила.
— Ако е само газова торба, защо отразява така добре радарния сигнал?
— Нямам никаква представа. Можеш ли да се доближиш до него?
Въпросът на Бренън не бе лишен от основание. Ако Фалкън сменеше височина, за да се възползува от разликата в скоростта на отделните въздушни потоци, можеше да се доближи до медузата на каквото разстояние пожелае. В момента обаче предпочиташе да запази дистанцията си от двадесет и пет мили и даде ясно да се разбере това.
— Добре — отвърна Бренър с известно раздразнение. — Нека засега си останем там, където сме.
От това, че Бренън каза „да си останем“ на Фалкън му стана забавно. Една допълнителна отдалеченост от шестдесет хиляди мили изменяше доста гледната точка на човек.
През следващите два часа „Кон Тики“ се остави да го носи течението на големия въртоп, докато Фалкън се опита да разгледа по-добре медузата с помощта на различните филтриращи и контрастни устройства. Допусна, че тази сивкава окраска е някакъв вид камуфлаж. Може би, подобно на много земни животни, медузата се опитваше да се изгуби на фона на естествената си среда. Това бе хитрина, от която се възползуваха както преследвачите, така и преследваните.
Към коя ли от двете категории спадаше медузата? Не очакваше да открие отговора на този въпрос за краткото време, което му оставаше. Получи го обаче непосредствено преди пладне и без каквото и да е предупреждение.
Подобно на ескадрила от древни реактивни изтребители, през стената от мъгла, образуваща фунията на въртопа, прелетяха пет ската. Бяха се строили подобно на буквата „V“ и се насочиха директно към бледосивата медуза. Нямаше никакво съмнение, че нападат. Предположието на Фалкън, че са безобидни вегетарианци, излезе невярно.
Всичко ставаше бавно, като на филм със забавен каданс. Скатовете се носеха със скорост от около тридесет мили в час. Изминаха векове, преди да достигнат медузата, която все така невъзмутимо продължаваше да гребе с още по-малка скорост. Независимо от големите си размери, скатовете приличаха на джуджета в сравнение с чудовището, към което се приближаваха. Когато се стовариха върху гърба му, заприличаха на птички, кацнали върху кит.
Фалкън се запита дали медузата може да се защищава. Не виждаше как тя би могла да застраши с нещо нападащите я скатове, ако успееха да останат извън обсега на огромните й, тромави пипала. Може би пък въобще не осъзнаваше тяхното присъствие. Може би за нея те бяха незначителни паразити, така както бълхите за кучето.
Стана обаче очевидно, че медузата е попаднала в беда. Мъчително бално тя започна да се обръща като потъващ кораб. За десет минути се наклони на четиридесет и пет градуса. А започна да губи и височина. Нямаше как да не изпиташ жалост към нападнатото чудовище. Гледката пробуди у Фалкън тъжни спомени. Падането на медузата представляваше нещо като пародия на последните мигове на умиращата „Кралица“.
Разбираше, че не трябва да й съчувствува. Разум от висша степен се развиваше единствено у хищниците, не в ленивите създания, независимо дали обитаваха морето или атмосферата. Скатовете бяха много по-близки до него от тази огромна торба с газ. Пък и кой можеше искрено да съжали създание, сто хиляди пъти по-голямо от кит?
След малко забеляза, че тактиката на медузата дава някакъв резултат. Скатовете, смутени от нейното накланяне, започнаха да се изхлузват от гърба й. За миг му заприличаха на прехранени лешояди, чийто пир е бил прекъснат. Но те не се отдалечиха много, а продължиха да плават на няколко ярда разстояние от потъващото чудовище.
Внезапно се появи ослепителна светкавица, чийто разряд се почувствува и в микрофона на радиоприемника. Един от скатовете, вече гърчещ се, започна да пада вертикално. Зад него се изви ивица черен дим. Приликата със свален изтребител бе невероятна.