Останалите скатове едновременно и рязко се отдръпнаха от медузата, като набраха скорост чрез снижаване.
След броени минути потънаха отново в стената от мъгла, откъдето бяха изскочили. Медузата прекъсна падането си, започна да се търкаля обратно към хоризонта и възстанови хоризонталното си положение. След малко остави течението пак да я поеме, сякаш нищо не се бе случило.
— Прекрасно! — каза доктор Бренър, след като изненадата му премина. — Развила е в себе си електрическа защита, досущ като някои земни змиорки и скатове. Разрядът беше навярно около един милион волта. Забелязваш ли някакви органи, с които да произвежда електричеството? Нещо като електроди?
— Не — отговори Фалкън, настроил телескопа на максимално увеличение. — Има обаче нещо друго. Виждаш ли образа на екрана? Сравни го, ако обичаш, с предишните изображения. Сигурен съм, че преди малко нямаше такова нещо.
Върху част от медузата се бе образувала широка пъстра лента. Наподобяваше удивително правилна шахматна дъска, всеки квадрат на която от своя страна бе запълнен с друга сложна структура от къси хоризонтални линии. Бяха разположени на еднакви разстояния и се намираха в съвършен геометричен ред, подредени в редици и колони.
— Прав си — каза доктор Бренър, в чийто глас зазвуча тревожна нотка. — Това нещо току-що се появи. Дори ме е страх да ти кажа какво според мен представлява.
— Е, аз пък нямам репутация за губене. Поне като биолог. Да ти кажа ли какво смятам аз, че е?
— Кажи.
— Метрова радиоантена. От тези, които са използували в началото на двадесети век.
— Страхувах се, че ще кажеш точно това. Сега поне знаем защо издава толкова силни звуци.
— Но защо се появи едва сега?
— Предполагам, като следствие от разряда.
— Аз пък си помислих друго нещо — каза бавно Фалкън. — Не допускаш ли, че сега ни подслушва?
— На тази честота? Съмнявам се. Антената е метрова… Не, дециметрова, ако съдя по размера й. И все пак, предположението ти е интересно.
Доктор Бренър замълча за малко, тъй като очевидно търсеше други обяснения. След това продължи.
— Обзалагам се, че е настроена на вълната на радиоизбухванията. На Земята природата не сътвори такова нещо… Имаме животни, които използуват сонара и дори усещат електричеството. Нито едно обаче не възприема пряко радиовълните. Пък и защо му е, след като планетата ни е залята от толкова много светлина?
Тук обаче положението е различно. Юпитер е буквално потопен в радиосигнали. Тук си заслужава да се оползотворят. Нищо чудно това да е плаващ електрогенератор.
В разговора им се включи нов глас.
— Говори командирът. Всичко това наистина е интересно, но пред нас стои един много по-важен въпрос. Дали това същество е разумно? Ако е разумно, трябва да си припомним директивите за поведение при установяването на първи контакт.
— Преди да пристигна тук, бях готов да се закълна, че всяко същество, способно да направи късовълнова антена, непременно е разумно — каза с известна тъга доктор Бренър. — Сега обаче не съм убеден. Нищо чудно тази антена да е резултат от естествена еволюция. Едва ли би могла да се възприеме като нещо по-фантастично от човешкото око например.
— Няма да рискуваме и ще приемем, че е разумно. В съответствие с това, цялата ни експедиция отсега нататък трябва да се придържа към правилата за установяване на първи контакт.
Настъпи продължително мълчание. Всички хора, включени в радиомрежата, осмисляха чутото. За пръв път в историята на космическите полети бе възникнала възможността да се приложат правилата, установени след близо едновековна дискусия. Бе се появила надеждата, че човечеството се е поучило от своите грешки, допуснати на Земята. Не само моралът, но и собствения му интерес изискваше те да не се повтарят на други планети. Да се отнесеш към разумни същества така, както американските заселници се бяха отнесли към индианците, можеше да се окаже пагубно.
Първата точка гласеше: стой на разстояние. Не прави опити да се приближиш или да установиш връзка, преди „те“ да са имали достатъчно време да те опознаят. Какво точно трябваше да се разбира под „достатъчно време“ още никой не бе изяснил. Предполагаше се, че всеки човек ще съумее сам да определи неговата продължителност в зависимост от обстоятелствата.
Върху плещите на Хауърд Фалкън се стовари отговорност, която никога не бе очаквал. През няколкото оставащи му часове на Юпитер, можеше да му се наложи да стане първият посланик на човешката раса.