Доктор Бренър отново се обади, все още обезпокоен за първото правило.
— Не забравяй, че може би то само проявява любопитство! — изкрещя без особена убедителност Бренър. — Внимавай да не го уплашиш!
Фалкън вече бе започнал да изпитва досада от подобни съвети. Спомни си телевизионна дискусия между космически юрист и астронавт. След като всички последици от прилагането на първото правило бяха внимателно изброени, космонавтът се изуми. — И какво, ако не ми остава друг избор, да кротувам и да чакам да ме изяде, така ли? — бе извикал той. Адвокатът дори не се усмихна, когато му отговори. — Много точно го казахте — рече.
Тогава това му се стори смешно. Сега — не.
Сетне Фалкън видя нещо, което го разстрои още повече. Медузата все още поддържаше височина на около миля над него, но едно от пипалата й се удължаваше, невероятно много изтъняваше и се присягаше към „Кон Тики“. Като момче веднъж бе видял как фунията на торнадо се спуска от буреносен облак над равнините на Канзас. Нещото, което сега се приближаваше към него, го накара да си спомни съвсем отчетливо черната змия, виеща се тогава откъм небето.
— Алтернативите ми за действие бързо намаляват — докладва той на контролния център. — Сега мога или само да го уплаша, или да му причиня сериозни стомашни болки. Не вярвам „Кон Тики“ да е лесно смилаема.
Изчака да чуе реакцията на Бренър, но той не се обади.
— Много добре. Имам резерв от още двадесет и седем минути, но ще включа двигателя сега. Надявам се, че по-късно ще ми остане достатъчно време, за да нанеса корекции в орбитата си.
Не можа да види повече медузата. Още веднъж се бе оказала точно над него. Знаеше, обаче, че спускащото се пипало вече бе навярно много близо до балона. А му трябваха още около пет минути, докато достигне реакторът пълната си мощ…
Включи го. Бордовият компютър не бе квалифицирал обстановката като напълно безизходна. Дюзите се разтвориха, за да поемат обкръжаващия ги хидрохелий. Настъпваше моментът на истината. Досега не бе съществувала възможност да се провери как действително би се държал един ядрен реактивен двигател в илюзорната атмосфера на Юпитер.
Нещо леко разклати „Кон Тики“. Фалкън се опита да не му обръща внимание.
Бе предвидено възпламеняването на двигателя да стане на шест мили по-голяма височина, там, където температурата бе с тридесет градуса по-ниска, а гъстотата на атмосферата представляваше четвърт от тази, в която се намираше сега. Лошо.
Кое бе най-плиткото гмуркане, способно да го спаси, и да задействува въздушните дюзи? Когато запалеше двигателя, щеше да се устреми към Юпитер с ускорение от две цяло и половина „g“. Дали щеше да успее да се измъкне навреме?
Дълга и тежка ръка потупа балона. Целият съд се залюля нагоре-надолу, подобно на детска играчка.
Разбира се, Бренър можеше да е прав. Може би трябваше да се опита да успокои медузата по радиото. Какво трябваше да й каже? Писи-писи? Чиба? Или пък „Отведете ме при вашия началник“?
Съотношението между трития и деутерия бе нормално. Вече бе готов да запали фитила, който щеше да даде топлина от сто милиона градуса.
Дългият тънък край на пипалото се завъртя на около шестдесет ярда от балона. Наподобяваше слонски хобот, и ако се съдеше по изящното му движение, бе не по-малко чувствителен. На върха му имаше малки сензори, подобни на усти. Доктор Бренър навярно щеше да се развълнува, ако го зърнеше.
Беше време. Огледа за сетен път контролния пулт, включи четирисекундовия стартер, счупи печата на ръчката за катапултиране и я натисна.
Чу се отсечен взрив и внезапно настъпи безтегловност. „Кон Тики“ бе на режим на свободно падане, насочила се към повърхността. Освободеният балон се устреми нагоре, като повлече пипалото със себе си. На Фалкън не му остана време да провери дали балонът е ударил медузата, тъй като в момента се задействуваше реактивния двигател и мислите му бяха заети с други неща.
От дюзите на реакторите излезе ревящ поток от горещ хидрохелий, който придвижи кораба в посока към Юпитер, а не в обратната. Още не можеше да промени курса й, тъй като векторният контрол бе все още неустойчив. Ако през следващите пет секунди не успееше да върне кораба на хоризонтален режим, щеше да се гмурне твърде надълбоко в атмосферата и да загине.
Удивително бавно — петте секунди му се сториха петдесет — той успя да изравни кораба и сетне да го насочи нагоре. Хвърли поглед назад и видя за последен път медузата, вече на много мили от него. Изхвърленият балон очевидно бе успял да избяга от прегръдката й, тъй като не се виждаше.