Сега отново бе господар на положението. Вече не бе оставен на милостта на ветровете на Юпитер. Със собствения си поток от атомен огън той се завръщаше към звездите. Знаеше, че корабът ще му осигури необходимите скорост и позиция, докато достигне орбитална скорост на границите на атмосферата. Там с кратък изблик от чиста ракетна енергия щеше да се завърне към свободата на космоса.
След като измина половината път, погледна на юг и видя как на хоризонта се появява огромната загадка — червеното петно, два пъти по-голямо от Земята. Наслади се на странната му красота, докато компютърът го предупреди, че до включването на ракетната тяга остават още шестдесет секунди. И той с неохота отмести погледа си.
— Друг път — рече си.
— Какво? Какво каза? — попитаха от контролния център.
— А, нищо — отвърна той.
8. Между два свята
— Сега си герой, Хауърд — каза му Уебстър, — не просто знаменитост. Даде на хората нещо, над което да се замислят. Нещо, което ще направи живота им по-интересен. До външните гиганти могат да пътуват само ограничен брой хора, но цялото човечество ще ги посети във въображението си. Това е важното.
— Радвам се, че ти помогнах.
Уебстър бе твърде стар приятел, за да се обиди от ироничната нотка. При все това, тя го изненада. Това не бе единствената промяна в Хауърд, която той забеляза след завръщането му от Юпитер.
Администраторът посочи табелката върху бюрото си, някога принадлежала на импресарио от миналия век. „Удивете ме!“, пишеше на нея.
— Не се срамувам от работата си. Новите познания и новите ресурси са добре дошли. Хората се нуждаят и от нови познания, и от нова възбуда. Космическите пътешествия бяха станали нещо банално, ти ги превърна отново в приключение. Ще измине доста дълго време, преди да огледаме Юпитер внимателно. Още повече, докато опознаем тези медузи. Все още си мисля, че онази медуза е знаела къде е ахилесовата ти пета. Както и да е, къде ще пътуваш следващия път? До Сатурн? До Уран? До Нептун? Ти решавай.
— Не знам. По едно време си помислих за Сатурн, но там всъщност не се нуждаят от мен. Гравитацията й е само една единица, а не две и половина, както на Юпитер. Там могат да се справят и хора.
Хора, помисли си Уебстър. Фалкън каза „хора“. Дотогава не бе правил това. Всъщност, кога го чух да произнася за последен път думата „ние“? Та той се променя, откъсва се от нас…
— Добре — рече той и стана от креслото си, опитвайки се да прикрие своето смущение. — Да започнем съвещанието. Камерите работят и всички ни очакват. Ще се срещнеш с много стари приятели.
Наблегна на последната дума, обаче Хауърд не реагира. По кожената маска на лицето му ставаше все по-трудно да се познаят неговите чувства. Вместо това той даде заден ход, за да се отдалечи от масата, пренастрои шасито си така, че да не прилича на стол, и с помощта на хидравличното си устройство достигна своята пълна височина от седем стъпки. Хирурзите проявиха добър психологически усет, когато увеличиха ръста му с дванадесет инча, за да компенсира поне донякъде това, което бе загубил при катастрофата на „Кралицата“.
Фалкън изчака Уебстър да отвори вратата, след това спокойно я прекоси с колелата си и потегли към изхода със скорост от двадесет мили в час. Не искаше да се фука нито с демонстрацията на скорост, нито с плавността на движението. За него те бяха станали подсъзнателни.
Хауърд Фалкън, който някога бе човек и все още можеше да бъде възприет като такъв, ако се съдеше единствено по гласа му, имаше чувството, че за пръв път от дълги години е постигнал нещо като душевен мир. След завръщането му от Юпитер кошмарите престанаха. Най-сетне бе намерил себе си.
Вече бе разбрал защо сънуваше свръхшимпанзето на борда на обречената „Кралица Елизабет“. То не бе нито животно, нито човек. Намираше се на границата на два свята. Същото можеше да се каже и за самия Фалкън.
Той бе единственият, който можеше да пътува незащитен върху лунната повърхност. Жизнеподдържащата система в металния цилиндър, заменил крехкото му тяло, функционираше еднакво добре както в космическото пространство, така и под водата. Гравитационните полета, десет пъти по-мощни от земното, само му причиняваха известни неудобства, но нищо повече. А най-приятно му бе гравитацията да отсъствува въобще…
Бе започнал да възприема човешката раса като нещо все по-отдалечено, все по-чуждо. Може би тези малки същества, създадени от неустойчиви въглеродни съединения, дишащи въздух и уязвими от радиацията, нямаха работа извън атмосферата. Може би за тях щеше да е по-разумно да си стоят у дома: на Земята, на Луната, на Марс.