— Заповядай.
Фалкън взе пощенската картичка, захвърлена върху бюрото на Уебстър. На Земята те вече бяха нещо старомодно, обаче върху тази имаше триизмерно изображение на марсианския ландшафт, и бе украсена с екзотични и скъпи пощенски марки. Пусна я да увисне вертикално между пръстите му.
— Това е стар трик, но ще ми помогне да изложа аргументите си. Постави палеца и показалеца си от двете страни на картичката, но без да я допираш.
Уебстър бе протегнал ръка, без да докосва картичката.
— Сега я хвани.
Фалкън изчака няколко секунди. После без предупреждение пусна картичката. Палецът и показалецът на Уебстър стиснаха празното пространство.
— Сега ще го повторя, за да видиш, че няма измама. Нали разбираш?
Падащата картичка се плъзна още веднъж между пръстите на Уебстър.
— А сега ти ми демонстрирай номера.
Този път Уебстър хвана картичката и я пусна без предупреждение. Едва бе започнала да пада, когато Фалкън я улови. На Уебстър дори му се стори, че чува прищракване на пръстите, толкова бърза бе реакцията на събеседника му.
— Когато лекарите ме сглобиха повторно, извършиха някои подобрения — каза Фалкън безстрастно. — Това е едно от тях, но има и други. Искам да се възползувам от тях в максимална степен. Юпитер е мястото, където мога да го направя.
Уебстър задържа няколко секунди поглед върху падналата картичка, наслаждавайки се на невероятните цветове на стръмните каменни скатове на Тривиум Шаронтис. После тихо отговори.
— Разбирам. Колко време според теб ще е необходимо?
— Ако помогнете и ти, и бюрото, и всички научни фондации, които успеем да ангажираме, бихме могли да се справим, да кажем, за три години. След това ще ни трябва поне година за опити да изпратим поне два пробни модела. И така, ако имаме шанс, пет години ще са достатъчни.
— И аз си мислех за такъв срок. Надявам се да имаш късмет, заслужаваш го. Но едно нещо няма да направя.
— Какво?
— Следващият път, когато се отправиш на пътешествие с балон, не ме очаквай като пътник.
3. Светът на боговете
Падането от Юпитер V на самия Юпитер отнема само три часа и половина. Малко хора са способни да спят по време на такива страшни пътувания. Спането бе слабост, която Хауърд Фалкън презираше. Малкото му необходим сън бе често придружаван от кошмари, които времето не бе в състояние да изличи. През следващите три дни, обаче, не бе възможно да се надява на почивка, така че трябваше да си отдъхне, доколкото бе възможно, по време на дългото падане от облаците към океана, разположен на около шестдесет хиляди мили под него.
Веднага щом „Кон Тики“ се установи на орбита и компютърните данни показаха, че всичко е наред, той се подготви за своя може би последен сън. Точно, когато се понесе към чудовищната сянка на планетата, Юпитер закри малкото Слънце. Няколко минути корабът бе обвит от странна златна мараня, след това четвърт от небето се превърна в тъмночерна точка в пространството, докато останалите три четвърти бяха обсипани с ярки звезди. Колкото и надалеч да пътуваше човек в Слънчевата система, те никога не се изменяха. Същите тези съзвездия се виждаха и от Земята, в момента разположена на милиони мили разстояние. Тук единствените нови неща бяха малките бледи полумесеци на Калисто и Ганимед. Без съмнение, на небето имаше още поне дузина луни. Всичките обаче бяха твърде малки или твърде отдалечени, за да бъдат забелязани с невъоръжено око.
— Изключвам за два часа — каза той на базовия кораб, висеше на почти хиляда километра над пустинните скали на Юпитер V, надеждно укрил се в радиационната сянка на малкия спътник. Ако не ставаше за друго, то поне служеше като космически булдозер, непрестанно разчистващ заредените частици, които правеха нездравословно прекалено голямото доближаване до Юпитер. Пространството зад него бе почти свободно от радиация и един кораб можеше да акостира там в пълна безопасност, без да се бои от намиращата се наблизо невидима смърт.
Фалкън включи приспиващото устройство и съзнанието му бързо угасна, когато електрическите импулси нежно погалиха мозъка му. „Кон Тики“ продължи да пада към Юпитер и с всяка измината секунда набираше скорост под въздействието на огромното гравитационно поле. През това време Фалкън потъна в сън, свободен от всякакви сънища. Те винаги се появяваха, когато се събуждаше, а той още носеше кошмарите си от Земята.
Въпреки това, никога не сънуваше самата катастрофа, макар че често му се привиждаше ужасеното лице на уплашеното свръхшимпанзе, докогато се спускаше по спираловидната стълба между отпускащите се газови резервоари. Нито едно от шимпанзетата не оживя. Тези, които не загинаха веднага, бяха така зле наранени, че се наложи да ги подложат на безболезнена евтаназия. Понякога се чудеше защо сънуваше единствено обреченото създание, което никога не бе срещал до последните минути от живота му, а не приятелите и колегите, намерили смъртта си на „Кралицата“.