Усети леко потреперване, когато и последните нажежени остатъци от топлинния щит бяха изхвърлени. Беше си свършил работата и нямаше да му трябва повече. Нека Юпитер разполага с него. Разкопча всички предпазни колани, освен два и изчака автоматичният таймер да даде началото на втората и критична поредица от събития.
Не видя отварянето на първия парашут, обаче усети лек тласък и скоростта на падане незабавно намаля. „Кон Тики“ бе изгубил цялата си хоризонтална скорост и се спускаше право надолу с почти хиляда мили в час. Всичко зависеше от това, което щеше да се случи през следващите шестдесет секунди.
И вторият парашут се включи. Фалкън погледна през горния илюминатор и с огромно облекчение видя как зад падащия кораб започнаха да се раздиплят облаци от блестяща тъкан. Подобно на разцъфващо цвете, хилядите кубически ярдове на балона се разгъваха из небето и поемаха разредения газ, докато се надуха напълно. Скоростта на падане на „Кон Тики“ намаля до няколко мили в час и се стабилизира. Сега Фалкън щеше да разполага с много време. Щяха да изминат дни, докато стигне повърхността на Юпитер.
Щеше да се озове там, дори и да не правеше нищо. Балонът отвън просто действуваше като добър парашут. Не осигуряваше подем и това не му бе по силите, тъй като газът от двете страни на обшивката бе един и същ.
Със своя неповторим и странен пукот се задействува синтезиращият реактор, който започна да изпраща потоци от топлина в разтворения над него парашут. След пет минути скоростта на падане стана нулева. След още шест корабът започна да се издига. Според висотомера се намираше на около двеста шестдесет и седем мили над повърхността на Юпитер. Или над това, което бе прието да се смята за повърхност на Юпитер.
В атмосферата от водород, най-лекият газ, можеше да плава само един вид балон — зареденият с нагорещен водород. Докато реакторът боботеше, Фалкън имаше възможност свободно да се носи по въздушните течения на един свят, способен да побере сто Тихи океана. След като прекоси близо триста милиона мили, „Кон Тики“ най-сетне оправда названието си. Беше въздушен сал, носен от теченията на юпитерианската атмосфера.
Макар и пред него да се простираше един цял нов свят, измина повече от час, преди Фалкън да успее да огледа панорамата. Първо тестува всички системи на капсулата и провери как реагира на контролните команди. Предстоеше му да разбере колко допълнителна топлина е необходима за постигането на определена скорост на подем и колко газ да изпусне, за да се снижи. Най-важен проблем бе устойчивостта. Трябваше да настрои дължината на кабелите, свързващи капсулата му с огромния крушовиден балон така, че да премахне всякакви вибрации и да постигне възможно най-плавен полет. Досега имаше късмет. На тази височина вятърът бе постоянен и доплеровият измерител на невидимата повърхност сочеше, че скоростта му е от двеста и седемнадесет мили и половина в час. Доста скромно за Юпитер. Самата скорост, разбира се, не бе важна. Истинската опасност представляваха завихрянията. Тук бяха наблюдавали ветрове, движещи се с над хиляда мили в час. Попаднеше ли на такива места, щяха да го спасят единствено сръчността, умението и бързата реакция — качества, които все още не можеха да се програмират в компютрите.
Чак когато с удовлетворение установи, че е в състояние да контролира своя странен летателен апарат, Фалкън обърна внимание на съобщенията на контролния център. След това разположи на различни места сандъците с инструментите и задействува уредите за взимане на проби от атмосферата. Капсулата заприлича на доста небрежно украсена коледна елха, но продължи да се движи плавно по ветровете на Юпитер и да излъчва потоци информация до записващите устройства на издигнатия високо над нея кораб. Най-сетне, Фалкън можеше да се огледа…
Това, което видя, бе неочаквано и дори малко разочароващо. Ако ставаше дума за мащабите, все едно, че плаваше над обикновени земни облаци. Хоризонтът изглеждаше на нормално разстояние. Нямаше никакво усещане, че се намира на свят с диаметър, единадесет пъти по-голям от земния. След това погледна инфрачервения радар, сканиращ слоевете атмосфера под него, и разбра колко много го лъжат очите.
Облачният слой, който му се струваше, че се намира на три мили, всъщност бе отдалечен на тридесет и седем мили. И хоризонтът не бе да е на сто двадесет и пет мили, а на хиляда и осемстотин.
Бяха го подвели кристалната прозрачност на атмосферата от водород и хелий и огромната крива на планетата. Тук бе по-трудно да се определят разстоянията, отколкото на Луната. Очевидно всичко, което виждаше, трябваше да бъде умножено най-малко по десет.