Това бе лесна работа и всъщност бе редно да е подготвен за нея. Въпреки всичко, бе много смутен. Струваше му се, че не Юпитер е голям, а че самият той се е смалил десет пъти. Може би след време щеше да свикне с нечовешките мащаби на този свят, обаче когато погледна невероятно отдалечения хоризонт, му се стори, че вятър, по-студен от атмосферата около него, вледенява душата му. Въпреки всичките му доводи, това място вероятно никога нямаше да бъде подходяща среда за човека. Нищо чудно той да се окажеше не само първият, но и последният, прекосил облачната покривка на Юпитер.
Небето над него бе почти черно, ако се изключеха няколко амонячени облачета, намиращи се на около дванадесет мили над капсулата. Там горе бе студено, почти като в космоса. При спускане обаче налягането и температурата бързо се увеличаваха. На равнището на „Кон Тики“ температурата бе петдесет градуса под нулата, а налягането — пет атмосфери. На шестдесет и пет мили по-ниско температурата щеше да бъде като тази на Земята при екватора, а налягането — като на дъното на някое от по-плитките земни морета. Идеални условия за живот…
Една четвърт от краткия юпитериански ден вече бе изминала. Слънцето бе извървяло половината си път върху небосвода, но светлината върху плътната облачна покривка бе някак си слаба. Допълнителното разстояние от триста милиона мили бе отнело на Слънцето цялата му мощ. Макар и небето да бе ясно, Фалкън установи, че възприема деня като много мрачен. Преминаването към мрака при свечеряването щеше да стане бързо. Макар и да бе сутрин, във въздуха витаеше нещо като есенен здрач. Разбира се, на Юпитер нямаше есени. Тук въобще нямаше сезони.
„Кон Тики“ се бе озовал в самия център на екваториалната зона, най-безцветната част на планетата. Морето от облаци, простиращо се до хоризонта, имаше бледорозов цвят. Не се виждаха жълтите, тъмнорозовите и дори червени дъги, които опасваха Юпитер на други географски ширини. Голямото червено петно, най-зрелищната част на планетата, бе разположено на хиляди мили на юг. Голямо бе изкушението да се направи опит за спускане там, обаче южните тропически смущения бяха необичайно активни и теченията достигаха скорост от над деветстотин мили в час. Щеше да бъде много рисковано да се насочиш към водовъртеж, образуван от неизвестни сили. Голямото червено петно и неговите тайни щяха да изчакат следващите експедиции.
Слънцето, движещо се по небосвода два пъти по-бързо, отколкото на Земята, вече близо до зенита си, бе засенчено от голямото сребърно кълбо на балона. „Кон Тики“ продължаваше да се носи в западна посока с постоянна скорост от двеста и седемнадесет мили и половина в час, за което свидетелствуваше обаче единствено радарът. Винаги ли бе така спокойно тук? Излизаше, че учените, които говореха така компетентно за парадоксите на Юпитер и предсказаха, че екваторът щеше да бъде най-тихото място, очевидно си разбираха от работата. Фалкън изпитваше дълбок скептицизъм към всички тези прогнози и се съгласи с един необичайно скромен учен, който съвсем открито призна, че няма специалисти по Юпитер. Е, поне до края на този ден вече щеше да има един.
Стига да успееше да оцелее дотогава.
4. Гласовете на глъбините
През първия ден Бащата на боговете му се усмихна. Тук, на Юпитер, бе така спокойно, както преди години над северна Индия, която прекоси заедно с Уебстър. Фалкън разполагаше с достатъчно време, за да усъвършенствува уменията си, и искаше „Кон Тики“ да се превърне в продължение на собственото му тяло. Подобен късмет му се стори прекалено голям и се замисли за цената, която би трябвало да плати за него.
Петте часа дневна светлина почти изтекоха. Облаците под него бяха изпълнени със сенки, които им придаваха по-солиден вид от този, който имаха, когато бяха осветени от слънчевите лъчи. Багрите на небето бързо изчезнаха, освен в западната си част, където върху хоризонта започна да се образува ивица с тъмнопурпурен цвят. Над нея се виждаше тънкия полумесец на една от близките луни, бледа и обезцветена на фона на черното небе.
Със скорост, забележима с просто око, Слънцето се скри зад разположения на хиляда и осемстотин мили хоризонт. Появиха се легиони звезди. Прекрасната звезда-вечерница, Земята, оказала се на самата граница на здрачаването, му напомни колко е далеч от дома. Сетне последва Слънцето на запад. Първата човешка нощ на Юпитер бе започнала.
С настъпването на мрака дойде и спускането на „Кон Тики“. Балонът вече не се нагряваше от слабата слънчева светлина и изгуби малко от подемната си сила. Фалкън не я увеличи. Бе очаквал това да стане и възнамеряваше да се спусне.