Двама души не бяха достатъчни за оперативна група. Още отдавна бе доказано, че трима са оптималният вариант; дори ако единият загине, вероятността за спасение на останалите е по-голяма, отколкото на сам човек. След продължителен размисъл Нортън се спря на техника, сержант Уилърд Майрън. Той бе фантастичен механик, който можеше да пусне всяко нещо в действие или да го конструира по-добре, ако се наложи; притежаваше и невероятен усет да разпознава невероятни детайли в някое съоръжение. По време на своята дълга едногодишна почивка като доцент бе отказал една назначение, мотивирайки се, че не желае да пречи на кариерата на по-заслужили офицери. Никой не прие сериозно това обяснение и по общо мнение амбициите на Уил получиха нула точки. Щеше да продължи да бъде сержант в космоса, но изпусна завинаги възможността да стане действителен професор. Майрън, подобно на безброй военнослужещи от сержантския състав преди него, бе открил идеалния компромис между власт и отговорност.
Бяха напуснали последния въздушен шлюз и се носеха по оста на пълна безтегловност на Рама, когато Калвърт се озова в плен на ретроспективен кинокадър, нещо, което му се случваше достатъчно често. Понякога се питаше дали не трябва да се лекува от този навик, но той не му създаваше никакви неудобства. Дори и най-скучната обстановка можеше да стане интересна благодарение на него, а може би някога той щеше да спаси живота му. Достатъчно бе да си спомни как са постъпили при подобни обстоятелства Феърбенкс, Конъри или Хироши.
Този път той бе близо до победата в една от ранните войни на двайсетия век: Мърсър бе сержант, който водеше тричленен патрул в ничия земя. Не бе особено трудно да си представят, че са в дъното на огромен черупковиден кратер, който по някакъв начин е бил красиво разкроен на множество възходящи площадки. Кратерът бе залян от светлината на три разположени далече едно от друго, дъговидни плазмени тела, които не хвърляха почти никаква сянка около себе си. Но зад ръба на най-далечната площадка започваха мракът и неизвестността.
Калвърт виждаше във въображението си съвсем ясно онова, което лежеше оттатък. Най-напред бе кръгообразната еднокилометрова плоскост. Три еднакви широки стълби, които напомняха на железопътни релси, я разделяха на три равни части, а стъпалата бяха вдълбани така, че нищо не затрудняваше придвижването. Целият комплекс бе съвсем симетричен и затова избраха за удобство онази стълба, която се оказа най-близо до въздушния шлюз Алфа. Стъпалата на стълбата бяха доста далече едно от друго, но това не бе пречка. Дори и в края на кръговия център, разположен на половин километър от оста, силата на притеглянето бе само една трийсета част от земното. Те носеха почти сто килограма принадлежности и охранително снаряжение, но се придвижваха съвсем леко, като се залавяха последователно с едната и другата ръка.
Командирът и охранителната група ги придружиха по водещите въжета, опънати между въздушния шлюз Алфа и ръба на кратера. Прожекторите бяха безсилни по-нататък, където се простираше мракът на Рама. Танцуващата светлина на шлемовите лампи им позволи да видят само първите няколкостотин метра от стълбата, която постепенно се стопяваше към плоската и безизразна равнина. Мърсър помисли, че трябва да вземе своето първо самостоятелно решение, за да си отговори на въпроса дали да се изкачва по стълбата, или слиза надолу по нея.
Въпросът бе важен. Те се намираха все още в зоната на безтегловност и мозъкът бе свободен да избере която и да е система за ориентация. С обикновено усилие на волята Мърсър можеше да се убеди, че гледа към хоризонтална равнина, към отвесна стена или над ръба на пропаст. Мнозина космонавти изпадаха в сериозни психически затруднения само защото избираха погрешни координати в началото на някаква сложна операция.
Мърсър реши да тръгне с главата напред, защото се чувстваше неловко от всеки друг начин на придвижване. Така ще може да вижда по-лесно пред себе си. В първите няколкостотин метра ще си въобрази, че се изкачва; по-нататък намаляващата безтегловност ще го принуди да обърне посоката в собственото си съзнание на сто и осемдесет градуса.
Той се хвана за първото стъпало и се придвижи по стълбата. Стори му се, че плува над морското дъно; дори усилията бяха по-малки, тъй като тук не се налагаше да преодолява обратно теглещата го вода. Движението бе толкова леко, че за миг се изкуши да тръгне бързо, но Мърсър имаше достатъчно опит, за да внимава в непознатата обстановка.