В шлемофона си чуваше равномерното дишане на двамата си спътници. Това бе достатъчно доказателство за доброто им състояние и той реши да не губи време за разговори. Чувстваше, изкушение да погледне назад, но предпочете да не рискува, преди да стигнат до площадката в края на стълбата.
Стъпалата бяха равномерно разположени през половин метър. Мърсър не се съобразяваше с техния порядък по време на тази първа част от изкачването, но ги броеше внимателно; някъде около двеста почувства осезателно първите признаци на силата на тежестта. Рама се въртеше и това започна да се долавя.
Когато той наброи четиристотин стъпала, прецени, че теглото му е около пет килограма или единайсет фута. Те не бяха никаква пречка, но постепенно му се стори неудобно да си въобразява, че се катери, когато всъщност нещо го теглеше нагоре.
Петстотното стъпало бе подходящо място за почивка. Започна да усеща как мускулите му реагират на непривичното напрежение, макар че сега Рама извършваше цялата работа, а той трябваше само да насочва тялото си.
— Всичко е в ред, капитане! — докладва той. — Току-що достигнахме средата на пътя. Джо, Уил, при вас как е?
— Чувствам се чудесно. Защо спря? — обади се Калвърт.
— Аз също — добави Майрън. — Но внимавайте за силата на Кориолис, започва да нараства.
Мърсър бе забелязал това. Когато се отделяше от стъпалата, той чувстваше как нещо се стреми да го отнесе надясно. Знаеше много добре, че се дължи на въртенето на Рама, а не на някаква тайнствена сила, която го отдалечава от стълбата.
Може би беше време да се обърне, след като понятието „долу“ бе вече добило физически смисъл. Трябваше да приеме неудобството от временна загуба на ориентация.
— Внимавайте — предупреди той, — обръщам се.
Хвана се за стъпалото, обърна тялото си на сто и осемдесет градуса и в същият миг го ослепиха светлините на неговите придружители. Високо над тях, този път в истинския смисъл на думата, той видя слаб отблясък покрай ръба на отвесната скала. Личаха силуетите на Нортън и на останалите от осигурителната група, които ги следяха напрегнато. Стори му се, че малките им фигури са много далече; той им махна ободрително с ръка.
Отпусна пръстите си и се остави във властта на все още слабото притегляне на Рама. Пътят между две стъпала измина за две секунди; на Земята за същото време щеше да пропадне тридесет метра надолу.
Тук скоростта бе толкова малка, че той ускоряваше своя ход, като се оттласкваше с две ръце, преминавайки по десетина стъпала наведнъж; използваше краката си за спирачка всеки път, когато му се струваше, че пада много бързо.
На седемстотното стъпало той спря отново и обърна надолу лъча на шлемовата лампа. Точно според пресмятанията му стълбището започваше само след петдесет метра.
Няколко минути по-късно и тримата бяха застанали на първото голямо стъпало. След месеците, прекарани в безтегловност, бе съвсем необичайно да стоят изправени върху неподвижна повърхност и да чувстват нейната опора. Теглото им не надхвърляше десет килограма, но това бе достатъчно, за да имат чувството за стабилност. Мърсър затвори очите си с усещането, че още веднъж е попаднал в действителен свят.
Корнизът на площадката, от която тръгваше стълбището, бе широк около десет метра; тя завиваше нагоре и в двете посоки и се сливаше с мрака. Мърсър знаеше, че тя прави пълен кръг; достатъчно бе да измине нейните пет километра и щеше да обиколи Рама, връщайки се на мястото, от което бе тръгнал.
Да се върви обаче, в истинския смисъл на думата, бе невъзможно при незначителната сила на притегляне в този район; единственото разрешение бяха дългите отскоци, но в тях се криеше опасност. Стълбището, което се спускаше в мрака извън обсега на техните лампи, бе само привидно лесно за слизане. Трябваше да се придържат към парапета. При по-смела стъпка невнимателният пътешественик можеше да излети по дъга в пространството и да достигне повърхността стотина метра по-долу. Падането щеше да бъде безболезнено, но последствията от него бяха опасни, защото стълбището щеше да се отмести наляво от въртенето на Рама. Така че падащото тяло ще се сблъска с полегатата крива, която по непрекъсната дъга се влива в равнината почти седем километра по-долу.
Мърсър си помисли, че слизането ще бъде дяволски тобоган6. Дори при тази сила на притегляне крайната скорост сигурно е няколкостотин километра в час. Навярно с триене бе възможно да се намали скоростта на стремителното спускане и по този начин да се окаже най-удобен за пътуване до вътрешността на Рама. Но най-напред ще трябва да направят много внимателни опити.