— Капитане — докладва Мърсър, — преодоляхме стълбата без трудности. Ако разрешите, бих искал да продължим до следващата площадка. Трябва да засека скоростта на спускане по стълбището.
— Продължавайте — отговори без колебание Нортън. Не трябваше да добавя, че е необходима предпазливост.
Не след много време Мърсър направи важно откритие. Слизането по стълбата в условията на една двайста част от величината на земното притегляне бе невъзможно поне по нормалния път. Всеки подобен опит завършваше с някакво забавено като в сън движение, непоносимо и скучно. Практиката показа, че е най-добре да не се обръща внимание на тъпалата, а да използва парапета, по който се отблъскваше с ръце надолу.
Калвърт дойде до същото заключение. Той възкликна:
— Това стълбище е построено за изкачване, а не за слизане. Стъпалата са удобни само в посока, обратна на силата на тежестта; надолу те пречат. Мисля, че най-подходящо е спускането по перилото, макар че не е напълно с достойнство.
— Но това е смешно — възпротиви се Майрън. — Не вярвам, че рамианите са постъпвали точно така.
— Съмнявам се, че са ползвали изобщо това стълбище. Очевидно то е построено само за спасителни операции. Те навярно са имали някаква механична транспортна система от рода на въжената железница. Тези дълги канали, които тръгват от центъра, са може би част от нея.
— Навярно са отточни съоръжения. Могат да се използват и за двете цели. Впрочем, чудя се, дали тук изобщо вали?
— Навярно — каза Мърсър. — Но мисля, че Джо е прав и достойнството може да върви по дяволите. Тръгваме.
Парапетът, конструиран по всяка вероятност за нещо, което напомня ръце, бе гладка метална шина, повдигната върху равноотстоящи еднометрови подпори. Мърсър го възседна, провери внимателно спирачната сила, която можеше да упражни с ръцете си, и се плъзна надолу.
Набирайки постепенно скорост, той се отдалечи бавно в мрака и заобиколен от кръга светлина, който хвърляше лампата на шлема му. След като измина около петдесет метра, извика да го последват останалите двама.
Никой от тях не би признал, но всички се почувстваха отново като момчета, яхнали перилата на някое стълбище. За по-малко от две минути бяха слезли спокойно и удобно цял километър по-долу. Щом усетеха, че се спускат много бързо, достатъчно бе да притиснат ръцете си към перилото, за да убият излишната скорост.
— Вярвам, че добре се забавлявахте — повика ги Нортън, след като стъпиха на втората площадка. — Когато се качвате нагоре, няма да ви е толкова лесно.
— Точно това искам да проверя — отвърна Мърсър, окйто се качваше и слизаше с пробна цел в зоната на по-силното притегляне. — Тук вече е една десета от земната величина. Разликата наистина се чувства.
Той отиде или по-скоро се плъзна до края на площадката и освети с шлемовата си лампа политналата надолу втора част от стълбището. Там, докъдето стигаше лъчът светлина, не личаха никакви промени, макар че при внимателно проучване на снимките се виждаше как разстоянието между отделните стъпала намалява постепенно заедно с непрекъснатото нарастващата сила на притегляне. Очевидно стълбището бе сметнато така, че усилията при качване да са разпределени равномерно във всяка точка от неговото дълго извито тяло.
Мърсър погледна нагоре към центъра на Рама, който бе на два километра от тях. Бледото сияние на светлината и мъничките фигурки, изрязани върху нея, му се сториха ужасно далече. За първи път бе доволен, че не може да обхване с поглед цялата дължина на това огромно стълбище. Независимо от здравите си нерви и от липсата на въображение той не бе сигурен как ще реагира, ако се види да пълзи като насекомо по повърхността на една отвесна чиния, която е висока повече от шестнайсет километра, а горната и половина виси над него. Досега тъмнината му пречеше, а в този миг я почувствува почти като приятел.
— Без промени в температурата — докладва той на Нортън. — Все още малко под нулата. Както и очаквахме, въздушното налягане се повиши и сега е около триста милибара. Макар че съдържанието на кислород не е високо, въздухът е почти годен за дишане; някъде по-долу ще бъде съвсем добър и изследователската работа ще се облекчи твърде много. Какво откритие, а! Това е първият свят, в който няма да носим дихателни апарати. Ще взема глътка въздух.
В централната база Нортън почувствува леко безпокойство. Но именно Мърсър бе човекът, който знаеше какво прави. Той трябва да е взел вече достатъчно проби, за да остави някакво място за съмнение.