— Тъй вярно, госпожо. Има все пак някои извинения. Мъжете работиха много упорито.
— Наистина, що се отнася до пръстите и до мозъците. Но телата им не са извършили истинска работа в килограмометри. А точно това ще се наложи да правим, ако започнем да изследваме Рама.
— Е как, ще можем ли?
— Да, стига да пристъпим предпазливо. С Карл разработихме съвсем умерен вариант, според който ще се освободим от дихателните апарати след втората площадка. Това е, разбира се, невероятно хубаво и променя цялата програма на придвижването. Аз все още не мога да свикна с мисълта за чужд свят с кислород… Така че трябва да свалим само храна, вода и термозащитни костюми и да започнем. Спускането ще бъде лесно; струва ми се, че в по-голямата част от пътя ще се пързаляме по онзи удобен парапет.
— Наредих на Чипс да си поблъска главата върху шейна с парашутна спирачна система. Дори и да не я използува екипажът, с нея ще можем да свалим провизии и съоръжения.
— Чудесно. В такъв случай слизането ще отнеме десет минути наместо цял час. С изкачването е по-трудно. Бих искала да предвидим шест часа, от които два ще бъдат за почивка. По-късно, когато придобием опит и засилим някои мускули, ще намалим този срок чувствително.
— Как стои въпросът с психологическите фактори?
— Трудно е да се определи в такава непривична обстановка. Сигурно тъмнината ще бъде най-големият проблем.
— Ще монтирам прожектори в централната база. Освен личните лампи, всяка група, която се намира долу, ще бъде осветена винаги от лъча на прожектора.
— Добре, това ще помогне много.
— Друг въпрос е дали да изпратим първата група само до половината на пътя и благоразумно да я върнем обратно, или да слезем още с първия опит?
Ако разполагахме с повече време, щях да взема предпазни мерки. Но то е съвсем кратко и не виждам нищо страшно, ако изминем целия път и се огледаме за подробностите, щом стигнем на място.
— Благодаря, Лаура, това е всичко, което исках да зная. Ще натоваря старши-помощника да разработи детайлите. И ще наредя на всички да минават през центрофугата по двайсет минути на ден с натоварване от половин g. Това задоволява ли те?
— Не. Силата на притеглянето долу в Рама е цели шест десети, а аз искам да има по-голяма сигурност. Затова нека бъде три четвърти g…
— Уф!
— …по десет минути…
— Ще наредя.
— …два пъти дневно. — Лаура, ти си жестока и упорита жена. Да бъде, както искаш. Ще съобщя новината преди обед. Това ще развали апетита на мнозина.
За първи път командирът Нортън виждаше Карл Мърсър леко объркан. В продължение на петнадесет минути той разглеждаше с обичайната си компетентност въпросите, свързани с придвижването, но нещо очевидно го безпокоеше. В това време неговият капитан, комуто проницателността бе помогнала да се досети, чакаше внимателно да го чуе от устата му.
— Капитане — каза най-сетне Мърсър, — сигурен ли сте, че вие трябва да водите групата? Ако се случи нещо лошо, аз мога да бъда заменен значително по-лесно. Освен това аз се спуснах най-далече от всички в Рама, макар и само с петдесет метра.
— Наистина. И все пак време е командирът да поведе своята армия; освен това нали решихме, че при гази операция рискът няма да бъде по-голям, отколкото при първата. Още е първия сигнал за опасност аз ще се върна по стълбището достатъчно бързо, за да се класирам за участие в Лунните олимпийски игри.
Нортън почака да чуе други възражения и макар че те не последваха, Мърсър все още изглеждаше притеснен. Той го съжали и каза внимателно:
— Но съм готов да се обзаложа, че Джо ще ме изпревари на края.
Едрият мъж се отпусна, на лицето му се появи усмивка и той каза:
— Бил, все пак бих искал да вземете някой друг.
— Мислих за човек, който вече е слизал, а не можем да отидем и двамата. Колкото до хер доктор професор Майрън, Лаура каза, че е все още с два килограма над нормата. Дори и да си обръсне мустаците, няма да успее.
— Кой е номер трети?
— Още не съм решил. Това зависи от Лаура.
— Тя самата иска да отиде.
— А кой не иска? Но всичко ще ми се стори много подозрително, ако тя се позове на собствения си картон за годност.
Нортън усети как завистта леко го бодва в момента, когато Мърсър събра своята документация и излезе от кабината. Според собствената му преценка поне осемдесет и пет процента от състава на екипажа си бяха създали някакъв модел на емоционална приспособимост към живота в космоса. Той знаеше, че и командирите на някои кораби правят същото, но тук, на борда на „Индевър“, бе по-различно. Макар че дисциплината бе изградена преди всичко върху основата на взаимно уважение между образовани хора с висока квалификация, на командира се полагаше нещо повече, определено от мястото, което той з?емаше. Неговата отговорност бе твърде голяма и поради това бе длъжен да се държи на известно разстояние и от най-близките си приятели.