Струваше си да се опита дори и такъв кратък набег. Времето бе твърде малко, а Рама летеше към Слънцето; наближаваше перихелият, който бе непоносим за тях.
Все пак за част от решението отговаряше друг човек. От кораба доктор Ърнст следеше показанията на биотелеметричните датчици, прикрепени към тялото на всеки от тях. Ако тя не се съгласи, всичко е загубено.
— Лаура, какво мислиш?
— Починете половин час и вземете енергиен еквивалент на петстотин калории. След това можете да тръгнете.
— Благодаря ви, докторе — намеси се Калвърт. — Сега мога да умра щастлив. Винаги съм искал да видя Париж. Монмартър, ето ни!
13. Равнината на Рама
Равният път бе необикновено удоволствие след онези безкрайни стълби. Направо пред тях теренът бе съвършено гладък, а леката извивка на равнината вляво и вдясно едва се забелязваше в границите на осветеното пространство. Все едно че вървяха по дължината на някаква обширна, плитка долина; бе съвсем невъзможно да повярват, че всъщност пълзят по вътрешната повърхност на един огромен цилиндър, а извън границите на малкия, светъл оазис земята се издига и наместо да срещне небето, сама става небе.
Всички се чувствуваха спокойни и бяха леко възбудени, но усетиха много скоро тежестта на почти осезаемата тишина на Рама. Всеки шум или дума изчезваше веднага в неговото всепоглъщащо празно пространство. След като бяха изминали малко повече от половин километър, търпението на Джо Калвърт се изчерпи.
Въпреки че много хора мислят обратното, изкусното свирене с уста е нещо, което днес малцина умеят; тази способност бе един от по-незначителните таланти на Джо. Той можеше да възпроизведе музикалните теми на повечето филми от последните двеста години независимо дали го слушат с внимание, или не го забелязват. Започна с подходящата за случая „Е-хей, е-хей, отиваме на работа“, но след като ниската партия от сцените с маршируващите джуджета на Дисни не му се удаде, премина бързо към песента от филма „Реката Куай“. След това продължи с някакво подобие на хронологичен ред през пет-шест исторически филма, за да завърши тържествено с темата от прочутия „Наполеон“, който Сид Кресмън бе създал в последните десетилетия на двайсетия век.
Опитът не беше лош, но нямаше успех дори и като морален стимул. За Рама подхождаше величието на Бах, Бетховен, Сибелиус или Туан Сун, а не незначителните мелодийки за масово забавление. Нортън се канеше да предложи на Джо да запази дъха си за предстоящите усилия, когато младият офицер сам разбра колко неуместно е неговото старание. Нататък продължиха в мълчание, прекъснато само от кратък разговор с кораба. Рама спечели този рунд.
Нортън бе замислил малко отклонение по време на първия преход. Париж се намираше пред тях, точно по средата на пътя между подножието на стълбището и брега на Цилиндричното море; само на километър вдясно от тази линия се открояваше някаква тайнствена особеност на терена, която бяха нарекли Правата долина. Тя бе дълга вдлъбнатина или ров с доста полегати брегове; дълбочината и се оказа четиридесет метра, а широчината — сто; временно я приеха за канал или друго напоително съоръжение. Подобно на стълбището тя имаше два двойника, разположени на равни разстояния по извитата повърхност на Рама.
Трите долини бяха дълги почти по десет километра и завършваха рязко съвсем близо до морето, което бе необяснимо, ако са били предназначени за напояване. Моделът от другата страна на морето бе съвсем еднакъв — и там три десеткилометрови канала продължаваха към района на Южния полюс.
Само след петнайсет минути спокоен ход те достигнаха близкия край на Правата долина и се загледаха замислено към дъното. Гладките й стени се спускаха надолу под ъгъл от шейсет градуса; не се виждаха стъпала или следи от стълби. Дъното бе съвсем равно, покрито с някаква бяла материя, прилична на лед. Нортън реши да вземе проба, която можеше да разреши много спорове.
Калвърт и Родриго му дадоха опора; около тях се развиваше осигуряващото въже, с което той се спусна бавно по наклона. Мислеше, че щом стъпи на дъното, ще го изпълни познатото чувство за несигурност, което създава ледът под краката, но се излъга. Силата на триене бе достатъчно голяма и крачката му бе напълно уверена.
Тази материя напомняше за някакъв вид стъкло или полупрозрачен кристал. Той го докосна с върха на пръстите си в усети, че е студен, твърд и неподвижен.
Като се обърна с гръб към прожектора и закри очите си от неговия блясък, Нортън се опита да надникне в кристалната дълбочина така, както някой се заглежда през леда на замръзнало езеро. Не можа да види нищо. Нямаше успех дори и с концентрирания лъч на шлемовата лампа. Бе явно, че непознатата материя е само полупрозрачна. Ако тя бе някаква замръзнала течност, очевидно нейната точка на топене е по-висока от тази на водата.