Първата група, поела към Цилиндричното море, бе поверена на корабната лекарка Лаура Ърнст, но в нея включиха и Борис Родриго, който току-що бе се върнал от Париж. Третият член, сержант Питър Русо, бе досега с осигурителните групи в централната база. Той бе специалист по приборите за издирване в космоса, но по време на тази операция трябваше да разчита само на собствените си очи и на един малък преносим телескоп.
От подножието на стълбище Алфа до брега на морето имаше непълни петнайсет километра, които бяха равни на осем земни поради по-малката притегателна сила на Рама. Лаура Ърнст тръгна с бърза крачка, защото трябваше да докаже, че е живяла съобразно нормите, които сама бе поставила. Спряха за трийсет минути по средата и изминаха целия път за три спокойни часа.
Но тази разходка под лъча на прожектора сред всепоглъщащия мрак на Рама бе достатъчно скучна. Кръгът около тях се изтегляше в продълговата и тясна елипса и само благодарение на смалената перспектива на светлинния лъч разбираха, че се движат напред. Те нямаха представа за пътя и се досещаха, че са изминали един, пет или десет километра от непрекъснатите справки от централната база. Долавяха, че вървят бавно напред по съвършено гладката метална повърхност в една нощ, започнала преди милион години.
Далече пред тях най-сетне се появи нещо, застанало на самата граница на отслабващата светлина на прожектора. В един нормален свят там бе мястото на хоризонта, но с приближаването си те видяха, че равнината, по която бяха вървели, внезапно свършва. Наближаваха брега на морето.
— Само сто метра — казаха от централния наблюдателен пункт. — По-добре е да намалите крачката.
Предупреждението едва ли бе необходимо, защото те го бяха сторили вече. Ако това беше море, а не друга тайнствена кристална материя, от равнината към него се спускаше отвесен петдесетметров праг. Макар че Нортън бе говорил с всички за опасността от непроверени неща в Рама, малцина се съмняваха, че морето е от лед. Никой обаче не можа да намери обяснение на факта, че отвесната скала на южния бряг бе висока петстотин метра, а на северния — само петдесет.
Те сякаш приближаваха към края на света. Отсечената светла елипса пред тях ставаше все по-къса. Някъде далече по извития екран на морето се виждаха техните скъсени призрачни сенки, чиито причудливи форми повтаряха всичките им движения. Тези сенки ги придружаваха през целия път, осветен от прожектора, но минали отвъд ръба на скалата, сякаш престанаха да бъдат част от тях. Може би те бяха рожби на Цилиндричното море, които чакаха, за да се справят с нашествениците в своя свят.
От върха на петдесетметровия праг тримата можаха да доловят за първи път извитата линия на Рама. Но тъй като никой от тях не бе виждал замръзнало езеро, което се издига нагоре и става цилиндър, почувствуваха се действително обезпокоени, а очите им търсеха някакво правдоподобно обяснение. Доктор Ърнст бе имала случай да проучва зрителни халюцинации и сега й се струваше, че за половинката от определен отрязък от време тя следи с погледа си залив, който извива по линията на хоризонта, а не повърхност, устремила се към небето. Бе необходимо умишлено усилие на волята, за да могат да възприемат невероятната истина.
Нещата бяха нормални само по права линия, изтеглена по оста на Рама. Непосредственото възприятие съвпадаше с логиката единствено в тази посока. Някъде натам, отвъд техните неправдоподобни сенки и крайната граница на лъча светлина, сред Цилиндричното море изпъкваше островът.
— Централна база — обади се доктор Ърнст по радиото, — моля, насочете светлината към Ню Йорк.
Нощта на Рама се стовари върху тях в момента, когато разтегнатият кръг светлина се плъзна по морето. Всички помислиха за невидимата пропаст в краката си и се отдръпнаха няколко метра назад. Кулите на Ню Йорк се появиха внезапно, сякаш някакъв магьосник бе преродил сцената.
Приликата с някогашния Манхатън бе само повърхностна; изправеното пред тях небесно отражение на миналото на Земята притежаваше неповторима собствена физиономия. Колкото повече го гледаше доктор Ърнст, толкова повече нарастваше увереността й, че това не е никакъв град.
Подобно на всички човешки поселища Ню Йорк никога не е бил завършен, особено архитектурното му оформление. За разлика от него това място бе напълно симетричен образец, макар че сложността му не се побираше в нормалните човешки представи. Замислено и планирано от някакъв висш разум, то е било завършено като машина със строго определено предназначение. Всяко нарастване или промяна са били изключени.