Ето че пак стигна до заключения, изхождайки от опасни за случая сравнения с условията на Земята. Дори и при твърдо установен режим метеорологията на един цял свят бе изключително сложен възел. От няколко века насам на Земята се работеше упорито върху прогнозите за времето, но елементът на несигурност все още не бе отстранен напълно. А светът на Рама бе не само съвършено непозната система; в не го протичаха бързи промени, тъй като само през последните няколко часа температурата бе се повишила с няколко градуса. Но от обещания ураган нямаше никакъв знак, макар че от различни посоки доязтяха няколко слаби пориви на вятър.
Те бяха изминали пет километра нагоре, което правеше по-малко от два в земни условия поради непрекъснато намаляващото притегляне. На третата площадка хапнаха малко, направиха масаж на мускулите на краката си и починаха един час; оттук до централната ос оставаха три километра. Това бе последната точка, до която можеха да дишат свободно; кислородните апарати ги очакваха и подобно на някогашните покорители на Хималаите те ги взеха за последното изкачване.
След още един час стигнаха до върха на стълбището и началото на стълбата. Оставаше им последният отвесен километър, но за щастие тук силата на притегляне бе само няколко процента от земната величина. Починаха трийсетина минути, провериха запасите от кислород и се приготвиха за последната отсечка.
Нортън провери дали всички са се изтеглили през двайсетина метра по стълбата пред него. Очакваше го продължително, бавно и безкрайно отегчително изкачване. Най-добре беше да освободи съзнанието си от всякакви мисли и да брои стъпалата, над които преминаваше — сто, двеста, триста, четиристотин…
Той току-що бе отброил хиляда двеста и петдесет стъпала, когато забеляза, че нещо не е в ред. Светлината, отблясваща от отвесната повърхност пред самите му очи, бе се променила; сега тя бе много по-силна.
Нортън не можа нито да се спре, нито да предупреди хората си. Всичко стана за по-малко от секунда.
Безшумна като светлинен взрив зората изгря над Рама.
18. Зората
Светлината бе така ярка, че Нортън трябваше да остане цяла минута с плътно затворени очи. Едва тогава се осмели да ги отвори съвсем малко и зърна през клепачите си стената, която бе само на няколко сантиметра от лицето му. Примигва няколко пъти, почака да изтекат неволно появилите се сълзи и се обърна бавно, за да види зората.
Той не можа да издържи на гледката повече от няколко секунди и трябваше да затвори отново очите си. Принуди го не нетърпимият блясък, към който щеше да привикне, а страховитият пейзаж на Рама, застанал за първи път пред него в цялото си величие.
Нортън знаеше какво точно да очаква, но независимо от всичко гледката го зашемети. Разтърсиха го неудържими спазми, а ръцете му се свиха около стъпалото на стълбата така, както удавникът впива пръстите си в спасителния пояс. Мускулите на ръцете му започнаха да се сковават; стори му се, че и краката, изморени от продължителното, многочасово изкачване, няма да издържат. Навярно щеше да падне, ако силата на притеглянето не бе толкова малка.
След миг опитността надделя и той реши да прогони преди всичко страха. Очите му бяха все още затворени; опита се да забрави за страховитата гледка около себе си и започна да вдишва дълбоко и продължително; изпълваше дробовете си с кислород, който прогонваше отравящата немощ от организма му.
Почувствува се по-добре, но не отвори очите си, преди да направи още нещо. С голямо усилие на волята принуди дясната си ръка да се отвори, като се наложи да й говори, сякаш бе непослушно дете, и я насочи към кръста; откопча единия край на предпазния колан и го закачи към най-близкото стъпало. Сега нямаше да падне независимо от обстоятелствата.
Пое няколко дълбоки глътки въздух и включи радиото, без да отваря очите си. Надяваше се, че гласът му е прозвучал спокойно и авторитетно, когато каза:
— Тук е капитанът. Всички в ред ли са?
Повика ги по име и те му отговориха; макар че гласовете на някои бяха малко несигурни, той почувствува как спокойствието и самоконтролът му бързо се връщат. Всички негови хора бяха налице и чакаха нарежданията на своя водач. Той бе отново техният командир.
— Не си отваряйте очите, докато не сте убедени, че можете да издържите — извика той. — Гледката … зашеметяваща. Ако някой не може да я понесе, да продължи да се изкачва, без да се обръща назад. Не забравяйте, след малко ще бъдете в пълна безтегловност, така че е невъзможно да паднете.