Пред съвета стоеше съвсем ясен въпрос. Никой не оспорваше необикновения характер на Рама. Но доколко важен бе този обект? След няколко месеца той щеше да изчезне завинаги, така че времето за действия бе съвсем ограничено. Благоприятните възможности бяха еднократни.
Една от ракетите-сонди, на която предстоеше старт до Марс и назначение отвъд Нептун, можеше да бъде пригодена и изпратена по скоростна траектория за среща с Рама, макар че разходите бяха почти катастрофални. Нямаше надежда за среща в истинския смисъл: това щеше да бъде най-бързото разминаване, заснето досега, тъй като двете тела щяха да прелетят едно край друго със скорост от двеста хиляди километра в час. Възможността за пълноценно наблюдение на Рама бе само няколко минути, а максималното приближаване щеше да трае по-малко от секунда. Но при добре подбрана апаратура то бе достатъчно за отговор на много въпроси.
Дейвидсън гледаше с предубеждение на проекта със сондата за Нептун, но той бе вече приет и нямаше никакъв смисъл да настоява за нещо изгубено. Той говори красноречиво за безрасъдството, с което се преследваха астероиди, и за настойчивата нужда от допълнителен интерферометър на Луната, чийто висок клас на точност ще позволи ново и окончателно преразглеждане на теорията за „Големия взрив“.
Това бе значителна тактическа грешка, тъй като и тримата най-горещи привърженици на теорията за „Промененото устойчиво състояние“ бяха членове на съвета. Те тайно се съгласиха с Дейвидсън, че с преследването на астероиди се пилеят средства: и все пак…
Той загуби с един глас.
След три месеца от Фобос, вътрешната лина на Марс, бе изстреляна ракетата-сонда, която прекръстиха на „Сита“. Полетът продължи седем седмици, но измерителната апаратура бе превключена на максимална мощност само пет минути преди обектите да достигнат в точките на най-голямо приближаване. Едновременно с това извън сондата бе изнесен цял рояк многокасетъчни камери, които заснеха Рама от всички страни.
Първите снимки, направени от разстояние десет хиляди километра, накараха човечеството да забрави всичко друго. На милиарди телевизионни екрани се появи мъничък и с неясни очертания цилиндър, който нарастваше с всеки изминал миг. След като размерите му пораснаха два пъти, никой не се опитваше да оспорва изкуствения произход на Рама.
Цилиндричното му тяло бе толкова съвършенно в геометрично отношение, сякаш бе свалено от струг с петдесеткилометрово разстояние между центровете. Двете основи на цилиндъра с диаметър двайсет километра се оказаха съвсем плоски с изключение на някакви ниски конструкции в центъра на едната от тях. Погледнат от разстояние и без възможност за мащабно сравнение, Рама напомняше комично на домакински бойлер.
Той продължаваше да расте, докато запълни екраните. Повърхността му бе мътна и тъмносива, по-скоро безцветна като Луната, и без всякакви белези, с изключение на една точка. В средата на цилиндъра се движеше потно или белег, широк един километър, сякаш там преди много време нещо се е ударило и разляло.
Нищо не говореше, че ударът е повредил въртящите се стени на Рама, но именно белегът, оставен от него, бе предизвикал незначителното отклонение в блясъка, което помогна за откритието на Стентън.
Изображенията от другите камери на прибавиха нищо ново. Всъщност описаните от тях траектории, съпоставени с незначителното гравитационно поле на Рама, дадоха много ценната информация за теглото на цилиндъра.
Той бе твърде лек, за да е плътен, и никой не се изненада особено, когато стана ясно, че вътрешността на Рама е куха. Дългоочакваният пришелец, от когото отдавна се страхуваха, бе дошъл най-сетне. Човечеството бе готово да посрещне първия гост от звездите.
4. Срещата
В последните минути преди срещата командирът Нортън си спомни за тези първи телевизионни предавания, чиито записи бе повтарял толкова пъти. Но сега той бе поразен от невероятните размери на Рама, които не се поместваха в никакво електронно изображение.
Подобни впечатления му бяха непознати от предишните кацания върху повърхността на създадени от природата тела като Луната или Марс. Това са цели светове и големината им не поразява. Бе спирал своя кораб и на Юпитер VIII — малко по-голям от Рама обект, който тогава му се стори незначителен.
Парадоксът беше лесно обясним. Той бе под вличнието на факта, че обектът пред него, създаден от разумни същества, е милиони пъти по-тежък от всички тела, които човекът бе изпращал в космическото пространство. Масата на Рама беше най-малко десет милиона тона, а подобна мисъл изпълва всеки космонавт не само със страхопочитание, но и с ужас. Докато гледаше как този цилиндър, изваян от метал с неопределена възраст, заема все по-голяма част от небето пред него, той се почувства не само нищожен, но и потиснат, и в това нямаше нищо чудно.